Да се върнем там, където се смеехме. Където от "Обичам те", още не горчеше и не знаехме, че може...

Да се върнем там! Помниш ли? Там...

В онзи стария апартамент, където стените бяха тънки като хартия, а съседите хич не обичаха това, че с теб сме шумни. Да се престорим, че сградата не е съборена вече, а онези любопитни баби, все още си стоят пред входа на пейката и клюкарстват.

Помня, че влезе първо ти и ти хареса, че холът е кръгъл и светъл и като погледна изражението ми, само каза - "Вземаме го!", а аз се хвърлих в прегръдките ти, защото вече си имахме дом. Наш дом! Е, нямахме мебели, но... щяхме да го измислим някак.

Да се върнем там, където спяхме на онзи неудобен диван. Когато просто да спим в прегръдките си и да сме щастливи, беше достатъчно.

Ти ставаше много рано и все закъсняваше за работа. Заради мен, разбира се. Мислех, че да съм притисната в топлото ти тяло, е най-прекрасното усещане на света и не исках да свършва никога. Исках да е постоянно нощ и денят да не идва и да не ми напомня, че има и друг живот и задължения.

Да се върнем там... тогава, когато ни беше трудно. Когато се връщах разплакана от онази ужасна работа, а ти ми сипваше вино и разтриваше раменете ми и знаеше, че не ми се говори за това. После се обаждаше на шефката ми с преправен глас и беше толкова смешно, че не можех да съм тъжна вече. Всичко, което правеше ти тогава, стопяваше лошият ден... не го създаваше.

Да се върнем при вечерята с пица и бира, и филм, после друг, после трети. Там където не беше важно, че вечерята не е сервирана в осем. Където слушахме онази песен отново и отново. Там, където грижите посрещахме с безгрижие. Пак си ги имаше, просто ние не ги правехме важни и големи.

Да се върнем там, където се смеехме. Където от "Обичам те", още не горчеше и не знаехме, че може. Където никой, не беше предал никого и се кълняхме, че на нас това няма да ни се случи... Там, където ничие сърце не беше разбито.
Аз ще те погледна както преди! Ти мен ще можеш ли? Помня, че виждах само теб. Искам да съм там, където виждах само теб.

Където малкото превръщахме в много. Където построихме нашият дом и не бяхме забравили още, как да му се радваме. Да се върнем там, където държеше снимката ми в онзи стар портфейл и се хвалеше на всичките си приятели - "Вижте това е гаджето ми." Да се върнем към всички онези неща, които направихме правилно и да забравим за онези, които направихме грешно. Там, където не се бяхме приели за даденост.

Където пътувахме без да му мислим много, без план, без резервация и оцеляхме. Нали аз имах теб, а ти мен... и това беше достатъчно. Да се върнем там, където не се бяхме изгубили още. Където държеше ръката ми и се боеше да я пуснеш, а самотата с теб, беше невъзможна. Да се върнем там където нямаше графици, телефони и крайни срокове, а "на спокойствие", означаваше в прегръдките ти. Да се върнем там, където всичко беше простичко и лесно като дишането. Там, където всяка прегръдка беше сякаш "за сбогом" и тайничко ни беше страх да не е "за сбогом".

Аз отивам... ти идваш ли?

Автор: Мария Миразчийска