Беше лятото преди абитуриентската ми година в гимназията и необичайно хладна нощ за месец юни. Най-добрият ми приятел завърши няколко седмици преди това и ме покани на първото ми „пиене“, за да отпразнуваме този важен момент.
Винаги съм била страничен наблюдател, но никога част от тълпата, така че в тази компания се чувствах като между чука и наковалнята.
Не те познавах много добре, освен че беше страхотният по-голям брат на един от моите приятели. Аз бях нова, ти беше мачо. Бях толкова влюбенa в теб. Беше атлетичен и приятел на всички - един от хората, които имат нещо общо с всеки, когото срещнат. Всеки път, когато след това бях около теб, ме караше да се чувствам забелязана и желана. След гимназията със сестра ти се приобщихме към различни групи, както обикновено правят момичетата от гимназията, така че забравих, че изобщо съществуваш ти. Забравих, че има подобно чувство - любов, а ти, ти остана просто история. До онази нощ.
Не помня много подробности от нея. Моят терапевт каза, че това е нещо, което се случва в резултат на травма, начинът, по който психиката се опитва да се защити. Спомням си ясно подробностите от малкото моменти, които наистина необратимо промениха живота ми и възгледите ми за доверието и интимността.
Години наред вярвах, че всичко е по моя вина. Ако не бях се влюбила в теб, ако не бях пила, ако не бях (неумело) флиртувала, ако не ти бях вярвала безрезервно, ако само знаех... ако не бях родена, ако никога не бях съществувала, ако можех просто да умра ...
Не е моя вина, Боже мой, нормално е да го казвам на глас.
Взе нещо от мен онази вечер и не знам дали изобщо знаеш, че това, което правиш, е грешно. Видя лесна плячка и се завъртя око нея.
„Момчетата си остават момчета“ в края на краищата.
Видях те в църквата няколко седмици по-късно и ти се приближи до мен, усмихна се. Докато се навеждаше за прегръдка, ми каза: „Толкова е страхотно да те видя“ и намигна, което накара стомаха ми да се преобърне отново.
Дори и сега не мога да понасям, когато мъж ми намигва.
Може би не се е случило така, както си мислех, че се е. Може би си ми прошепнал: „Не се притеснявай, всичко е наред“, докато минаваше зад мен, а моят замразен ужас се равняваше на съгласие. Може би прошепнатото от мен и задъхано: „Моля те, не, моля те, не“ не беше достатъчно категорично несъгласие.
Наистина се случи. Това се случи и не по моя вина...
Това сякаш е мантрата, която повтарям, когато открия, че тялото и мозъкът ми преживяват този момент.
Години след нашата среща дори не можех да се преборя със себе си и да остана сама в стая с мъж. Напуснах града, заминах за колежа и никога не погледнах назад. И въпреки това, въпреки че си на стотици мили, ти все пак успях да проникнеш в мислите ми отново, в най-съкровените ми моменти.
Толкова се опитвах да допусна хората до мен, до душата ми, до същността ми, но никога не успях да им позволя да видят тази част от мен. Страхувах се, че ще потвърдят тези мисли, които се надявах да бъдат неверни, но че бях сигурна, че са истински - бях счупена, бях виновна, бях самотна, бях необичана.
Никой никога не би могъл да ме поиска такава сега. И ако исках да бъда пак желана, това само би ме върнало назад и би ме поставило в същото положение.
В продължение на години отказвах да бъда крехка и уязвима. Копнеех да бъда забелязана, но така и не можах да пробия най-тъмните дълбини на срама си, за да позволя на някой да ме опознае така, както ме опозна ти.
Но ти реално не ме познаваше, нали? Опетняването на някого същото ли е като опознаването му?
Обичала съм и съм се престрашила да бъда опознавана и все още усещам как паниката у мен се надига, когато мъж се извисява над мен, когато мъж шепне в ухото ми, когато мъж остава твърде дълго зад мен. Когато мъж, на когото имам доверие, дори такъв, когото обичам, направи един ход, който наподобява твоите движения, аз се отдръпвам, отдръпвам се в безопасните дълбини на себе си, затварям се.
И ми остава да обясня на невинния, нищо неподозиращ любовник, че не е направил нищо лошо. Че плаща за моите грехове.
Чудя се дали някога ще гледам на интимността като положителна връзка между себе си и някой друг.
Чудя се след всичките тези години дали осъзнаваш какво ми причини, или не... Замисляш ли се какво ми открадна? Изпитваш ли същия срам, който изпитвам и аз? Колебаеш ли се да започнеш интимни отношения с някого, чудейки се дали е добре дошъл? Живееше ли спокоен живот, като оставяш онази наша срещата като „тя го е поискала“ или пък поредната лятна авантюра?
Мислиш ли изобщо за мен?
Надявам се. И се надявам да не го правиш.
Най-вече се надявам да не се е повтаряло, защото как би могъл въобще да живееш със себе си? Как изобщо се гледаш в огледалото? Доволен ли си от това, което виждаш в него?
Все по-често си мисля дали някой друг се жертва като мен заради мълчанието ти... Някой друг невинен живот...
НАЗАД
