Една разтърсваща история за робство в модерния ни свят

Прахта ѝ сложихме в малка кутия с размерите на тостер. Тежеше около килограм и половина. Сложих кутията в куфара, защото ме очакваше пътуване до Манила, а след това щях да пътувам с кола до самото селце. А когато пристигнех, щях да предам това, което беше останало от жената, която прекара 56 години като робиня в моето семейство.

Името ѝ беше Еудосия Томас Пулидо. Ние я наричахме Лола. Тя беше едва на 18 години, когато дядо ми я подари на майка ми, когато семейството ми се премести в Щатите.

Думата „робство“ описва най-точно живота, който живя тя. Дните ѝ започваха преди всички други да са се събудили и завършваше, след като всички си бяхме легнали. Тя приготвяше по три ястия на ден, чистеше къщата, сервираше на родителите ми и се грижеше за 4-те ми братя и сестри и за мен. Родителите ми не ѝ плащаха и ѝ се караха постоянно.

Бях на около 4 години, когато семейството ми се премести в Щатите и тогава всичко беше ново за мен. Но докато растях, започнах да осъзнавам, че Лола не работи за нашето семейство, тя слугуваше за нашето семейство. Знаех, че ѝ е мъчно за семейството ѝ и за родното ѝ място. Тя молеше родителите ми за позволение да види близките си, но те така и не ѝ позволиха.

Родителите ми постоянно ѝ викаха, което правеше впечатление и на приятелите ми. Те ми задаваха въпроси за нея и осъзнаваха, че Лола не е обикновена помощница в нашата къща, а робиня.

Времето минаваше и Лола продължаваше да изпълнява задълженията си. Когато се преместих и се ожених, Лола дойде в моя дом. Опитвах се да я предразположа и да я накарам да се чувства като част от семейството. Тя се научи да чете и дори ѝ купих билет, за да посети близките си.

Лола и аз. Грегория, сестрата на Лола и аз.               

Билетът беше еднопосочен. Бях решил, че след време ще отида при нея и ще я попитам дали иска да остане при семейството си. Така и стана, тогава Лола беше на 83 години. Тя ми каза:

„Нищо не е същото“.

Старите ферми вече ги нямаше. Къщата ѝ я нямаше, родителите ѝ и повечето братя и сестри вече ги нямаше. И тя се прибра у дома.

Никой от нас не очакваше, че смъртта на Лола ще бъде толкова внезапна. Беше сърдечен удар. Тя беше на 86. Тя беше светица за моето семейство. Затова знаех, че трябва да върна праха ѝ в родното ѝ място. Мястото, където бяха всички нейни близки, където беше нейният дом.

НАЗАД