В някои от стиховете, написани от мен, съм се описвала като магнит за акули. Често пиша за онези, които обикалят около мен. За онези, които са отхапали и унищожили част от мен или за онези, които са ме разкъсали изцяло. С всеки изминал стих, смятах все повече и повече, че проблемът е в мен и че заслужавам всяка една рана.
Това представляваше целият ми живот. Защото винаги съм била нетърпелива да намеря хора, неспособни да ме обичат. Мъже със стаен гняв, който чака момента, в който ще съм най-нежна и ранима и ще ме засипе с болка. Мъже, държащи в ръцете си брадвата, от която би трябвало да избягам. Мъже, които се прекланят на тялото ми, но не виждат душата и човека вътре в мен.
Никога не говоря за първата си любов. Той ми беше първият и често обичаше да оставя драскотини. Понякога буквално, но абсолютно винаги метафорично. Оттогава съм свикнала с тях. Предполагам, че тези неща се заформят в мислите и поведението ти още от малка.
Единственият, който някога ме бе наричал красива, единственият, който ме бе гледал в очите и ми бе казвал, че ме обича, ме накара да се почувствам като мръсна мотелска стая.
Той ми казваше, че ме обича и аз си мислех, че е искрен. Той ме целуваше и наричаше целувките ни неземни. Но истината е, че аз бях достатъчно добра, само когато имаше нужда от развлечение. Бях му нужна в нощите, в които нените устни не бяха достатъчни. Заслужавах си, когато искаше да се държи като луд. Той щеше да докосне лицето ми с пръст и да ми каже, че си принадлежим един на друг. В продължение на години му помагах да лъже, самата аз лъжех и се преструвах, че наистина си принадлежим. Но той никога не беше тук, когато исках. Обичаше да идва само за малко. След това оставяше миризмата на цигари след себе си, аромата на ръцете му, изгарящи кожата ми и малки синини от силното му докосване. В продължение на години той идваше и разпалваше пожар у мен, но никога не оставаше, за да ме гледа как горя. Бях неземна и все пак не бях достатъчна.
Последната ми връзка беше като ураган, като някакво бедствие. Той не ме докосваше често, но мен все пак ме болеше. Въпреки това винаги съм била готова за следващата си среща с него. Аз се протягах, борех се да се доближа до него и силните му ръце. А когато най-после дойдеше моето време с него оставях тялото си да прави всичко. След това ме болеше и просто исках прошка, докато той се държеше като господар. Но винаги успявах да сгреша някъде. Винаги правех нещо неправилно. Винаги успявах да го ядосам заради самата себе си и той си тръгваше. В един момент вече не знаех коя съм вече. Бях уморена. Той беше гладен за тялото ми, затова го оставих да прави с мен и сърцето ми какво иска и вече не се борех. Той най-много ме харесваше, когато бях тиха. Затова се превърнах в това, което искаше. До момента, в който не можех да издържам това положение и секунда повече.
Когато най-накрая си тръгнах, все още чувах ехото от гласа му, който ми изреждаше всички причини, поради които никога нямаше да бъда достатъчно добра за него. Но колкото повече се отдалечавах, толкова по-тихо го чувах. Върнах собствения си глас, но нещо в мен вече не беше толкова топло и нежно. Просто не беше същото.
Започнах да губя пръстите си от студа в легла, в които никога не бих легнала отново. Устните ми се напукваха от целувките на мъже, които никога нямаше да кажат името ми. Косата ми се заплиташе от мръсните матраци, които чувствах като затвор.
Отвращавах се от усещането на горещия дъх на някой, който няма да запомни лицето ми. Ноздрите ми вече нямаше да бъдат завладени от аромата на някой, който ме докосва, но не ме гледа в очите. Вече нямаше да бъда като „парти услуга” за онези, които не ме заслужават. Тогава затворих магазина за забавления и го махнах от автобиографията си.
На коленете ми има белези, които ми напомнят за нечестивите олтари, на които съм коленичила. Именно те успяха да ме уплашат. Успяха да ме превърнат в крепост на собственото ми минало. Но осъзнах, че заслужавам повече от всичко, което е разбивало сърцето ми и ме е карало да вия от болка.
Заслужавах повече от това, което си позволявах да изпитвам.
Не исках само ръце. Исках някой, който знае как да ги използва правилно. Ръце на нежен любовник. Ръце, които ме докосват, сякаш всеки път откриват ново съкровище в мен. Очи, които ме гледат и виждат себе си. Устни, които казват името ми. Устни, които ме карат да настръхвам.
Може би това е първата стъпка в изучаването как да позволя на някой добър да се приближи до мен. Вече няма да изпитвам емоции и болка, които не заслужавам и ще започна да се боря за нещо повече. Защото го дължа на себе си.
Може би един ден ще се науча да търся този, който да е способен да обича.
Може би един ден ще държа ръката на някой, който се интересува от деня ми. Някой, който иска да ме опознае. Може би един ден ще видя отражението си да ме гледа в очи, които ме боготворят. Може би един ден ще чуя глас в ухото ми, казвайки името ми така сякаш е най-голямото богатство. Може би един ден ще намеря някой, който е достатъчно нежен. И той ще остане до мен!
И по тази причина най-накрая ще се отклоня от водите, в които ме чакат акули.
НАЗАД
