Събрах куража да отворя сърцето си

Последните ми думи…

Онзи ден ги изпратих.

Събрах куража да отворя сърцето си.

Открих силата да повярвам, че загубих мой приятел, за да поема цялата болка, която знаех, че ме очаква.

Открих правилните думи и натиснах „Изпрати“.

Дали сега трябваше, или не, никой не може да каже, но не се сдържах вече.

Написах това, което сигурно е последното нещо, което ще чуеш от мен. По-точно думите, които исках да ти кажа, защото иначе щяха да седат тук и да ме преследват.

Знаех, че щом ги изпратя, това е краят, че това е и едно ново начало. Знаех, че в минутата, в която натисна бутона, ти ще си този, който трябва да реши дали това ще е завършекът на всичко наше или ще е нова глава в отношенията ни.

Знаех, че са правилни, защото бяха истински.

Знаех, че трябва да ги изпратя, защото само те ме разплакаха.

Идваха отвътре и ме плашеха, но и ме освободиха.Освободиха ме от несигурността, от това да не знам какво да кажа, макар и през цялото време да имах силата да бъда честна, да повярвам в съдбата и в теб.

Толкова пъти ги сменях. Опитах се да се запиша. Но това бе най-добрият вариант. Думите ми представляват мен, ти също го знаеш. Те са част от мен, от сърцето ми, подарък за теб.

Знаех, че са правилни, защото болката, която изпитах след изпращането им бе ужасно силна. Все още го знам, защото болката се влошава, колкото повече мисля, че загубих приятел. Утре, да, утре, ще е по-лошо. Сълзите ми ще са повече също. Но трябваше да го направя.

Думите, които ти пратих, са истински. Вярвам, че ще ми помогнат да продължа. Аз трябва да го направя, но не искам. Не искам, но трябва.

Време бе да се откажа от мислите, че на теб все още ти пука, както преди, че все още съм важна за теб.

Трябваше да се откажа от надеждата, че ще си в живота ми, че всичко ще се оправи. Трябваше да забравя за идеята, че като приятели всичко ще се нареди, но само ти можеш да решиш това.

Продължавам напред, защото нямах контрол.

Трябваше да се откажа от надеждата, че ако се възстановя от миналото, ти отново ще видиш истинското ми Аз.

Трябваше да пратя тези думи, за да започна да го правя, за да забравя как ме караше да се смея, да съм значима, как говорехме за всичко, как се забавлявахме. Трябваше да се опитам да забравя как ме разбираше и как ми даваше сигурост, живот. Трябваше да се откажа от идеята да сме приятели, дори без романтиката от връзката ни.

Трябваше да ги изпратя, защото бе нужно най-накрая да видя, че каквито и да са моите желания, ти може би не можеш да си просто приятел с мен. Може би искаш да изчезна от живота ти, да съм далечен спомен за нещо хубаво, отколкото истински приятел. Но ти така си научен. За теб момичетата и момчетата не могат да бъдат приятели, защото едните винаги искат повече от другите. Аз не съм съгласна.

Трябваше да се откажа от всичко това, защото сега е необходимо да приема живота си такъв, какъвто е.

Трябваше да се откажа от идеята какво това приятелство може да е, защото само ти имаш контрол над това.

Ти вече знаеш, че аз съм тук за теб, макар и непряко.

Знаех, че думите са истински, защото те ти показват, че имаш приятелка, която те обича такъв, какъвто си, подкрепя те и те окуражава. Те се извиняват за грешките ми.

Натиснах „Изпрати“ и поех рисковете. Знаех, че можеш да ги разбереш погрешно, да се смееш много, че могат да те отблъснат още повече. Най-много болеше да мисля за всеки възможен изход и всяка твоя реакция.

Намерих думите да покажа, че аз все още съм приятелката, която спечели неочаквано и все още съм си аз. Не очаквам нищо в замяна. Те показват, че ме е грижа, че съжалявам.

Открих последната буква, която да напиша за теб. Онази, която не се римува, и показва, че не те притискам, че изборът е твой, че ще разбера, ако искаш да ме няма в живота ти.

Знаех, че са правилни, защото болката, която изпитвам сега, ще бъде заменена от радост, ако приятелството ни остане живо.

Знаех и, че тези думи може би ще са последните ми към теб.