Казвам се Ася Барет и като всяка жена, обичам да пазарувам. По-скоро обичах. Всичко в живота ми беше наред, докато преди няколко месеца, преживях едно от най-болезнените неща, които може да преживее някой – изгубих баща си. Ракът беше този, който го открадна от този свят, а с него взе и малка част от мен. Когато поглеждам назад към тези моменти, със сигурност мога да кажа кое беше най-тежкото след загубата – това, че не можех да тъгувам на спокойствие.
Не, в съвременното общество няма как да скърбиш дори за загубата на родител – трябва да работиш. И не просто в работата си, но и по онези купища документи, които трябва да попълниш, с всички онези хора, които се свързват с теб, по всички приготовления за погребението. И когато си мислех, че всичко е приключило, трябваше да опразня апартамента на баща си. Тогава нямах и представа, че това ще е най-тежката работа, която някога ще ми се наложи да върша.
Преминавах отново и отново през загубата на баща си с всеки един предмет, който подреждах. А те бяха толкова много... Отне ми седмици да прегледам вещите, които татко бе събирал през целия си живот. И още седмици, за да продам, даря, рециклирам или изхвърля купища кутии с кухненски принадлежности, дрехи, мебели, офис консумативи и какво ли още не.
Изхвърлих принадлежности, събирани цял един живот. И се замислих.
Всички ние инвестираме огромни количества време, пари и усилия във всички тези вещи. Разрушаваме планетата за бъдещите поколения, с единствената цел да се насладим на всички тези материални придобивки, като голяма част от тях използваме рядко, не са ни необходими и забравяме лесно.
Реших, че не искам да живея така. Именно затова реших да се подложа на експеримент – не трябва да купувам нищо ново в продължение на 200 дни.
Като повечето от хората, които имат стабилен месечен приход, никога не съм била особено дисциплинирана относно покупките си. Ако мога да си позволя нещо (а понякога дори и да не мога), винаги си казвам „Защо пък не?!“ и докато се усетя, вече подминавам касата с касова бележка в ръка. Дали бих могла да издържа цели 200 дни, без да посетя мола?
Да, успях!
Купувах само хранителни стоки, лекарства, чифт чорапи и някои основни тоалетни принадлежности, а всичко останало заемах, купувах втора ръка или просто не ползвах.
Ето какво научих след този експеримент.
1. Има прекалено много вещи на света.
Докато обикалях магазините за употребявани вещи, онлайн магазините и групи за купуване и продаване във Фейсбук, бях шокирана да установя колко много вещи сме създали ние, хората. Планини от дрехи, тонове мебели, чинии, тигани, бастуни – цял океан от неща, за някои от които дори нямах понятие, че са изобретени. И колкото и вещи да изхвърляме, се изобретяват нови и нови. Нямаме нужда от повече.
2. Хората пазаруват импулсивно.
Търсейки неща, които наистина ми бяха необходими, в магазините за втора употреба, забелязах колко много от вещите, които се предлагаха там бяха съвсем нови, цели, дори с оригиналните етикети и опаковки! Имаше всякакви неща – от ароматни свещи до маркови дрехи. Това ме наведе на мисълта, че повечето хора пазаруват без да имат нужда и дори желание за дадената вещ. Правят го съвсем спонтанно и без никаква мисъл, а по-късно съжаляват.
3. Хората имат предразсъдъци към вещите втора ръка, а не бива!
Когато пишех в блога си за експеримента, който провеждах, получих много коментари за това, че да ползвам употребявани вещи не било хигиенично. Много хора смятат, че купуването от магазини за използвани стоки е мръсно и нецивилизовано. Колко странно мислене! Същите тези хора с удоволствие биха продали вещите, които не ползват в такива магазини – вероятно смятат, че бедните не ги интересува хигиената, но не и нас. Пълни глупости!
4. Ако се огледаме, можем да открием страхотни използвани вещи.
През тези 200 дни научих, че не е необходимо да ходя до мола, когато ми потрябва нещо – можех да си го набавя и по много лесни и достъпни начини. В магазините за втора употреба и на битаците имаше повечето неща, от които се нуждаех, а и хората, които познавах бяха склонни да се разделят с предмети, които не ползват напълно безплатно или срещу съвсем малка сума.
5. Когато нещо не е ново, не е и скъпо.
Банковата ми сметка наистина си почина през тези 200 дни. Вещите втора употреба са на много приятни цени, а качеството е съвсем същото като при новите стоки.
6. По-добре е да плащаш на човек, отколкото на голяма корпорация.
Когато пазарувах на битаци, се запознавах със страхотни хора, които бяха изключително честни и се опитваха да ми помогнат. Това бяха съвсем обикновени хора, които просто искаха да си възстановят част от парите, които са дали за вещи, които все още са годни за употреба. Беше наистина освежаващо да знам, че ще дам парите си директно на някой като мен, вместо на огромна корпорация, която вече има милиарди.
7. Не се нуждая от толкова много вещи.
Истината е, че има вещи, които просто не можеш да намериш в магазините за втора ръка, тъй като е непрактично или невъзможно да бъдат препродавани. Когато бях принудена да не ги купувам – което понякога беше много трудно, установих, че нищо не се промени. Нито здравето ми, нито щастието ми, нито вътрешната ми хармония. Осъзнах, че повечето тези неща са вещи, които е хубаво да притежаваш, но в никакъв случай не са необходимост.
Тези 200 дни не бяха просто някаква хрумка или приключение. Напротив – получих ценен опит, който със сигурност ме преобрази.
Когато някой близък почине, от теб се очаква просто да го „преодолееш“ и да продължиш по обичайния начин. Смятам, че единственото по-страшно от загубата на баща ми, щеше да е, ако това събитие не ме бе променило по някакъв начин.
Всъщност ме промени изцяло. Никога няма да го „преодолея“, защото смъртта на баща ми е това, което вдъхновява всяка моя дума, всяко мое действие и всички мои възгледи за живота.
Надявам се, че и вие ще позволите на този пост да ви промени. Дори и малко. Може би ще посетите магазин за втора употреба следващия път, в който си търсите дрехи или пък ще си проведете свой собствен експеримент за 10, 30 или 200 дни. Или пък просто ще ви накара да се замислите, преди да направите следващата си покупка.
НАЗАД
