Щеше да е страхотно, ако хората можеха да четат мисли. От всичките суперсили на анимационните герои бих си избрала тази. Вероятно ще има и лоши последици, но със сигурност лудницата ще е пълна.
Обаче не могат и не го правят. А понякога сякаш всички го забравяме и то най-вече що се отнася до хората, за които мислим най-много. Наскоро се замислих
колко ли приятелства, големи любови и каквито там се сетите отношения са прецакани, заради това, че смятаме, че някой „трябва да се сети” какво мислим?
Колко ли щастливи връзки изобщо не са се случили, защото на другия не му е било ясно какво чувстваш към него? И защото не си се осмелил да му кажеш, това което ти иде да изкрещиш всеки път, когато го видиш? Според мен много.
Много истина има в израза „ако не попиташ, отговорът винаги е не”. На практика си е вярно. Както в и клишето, че накрая винаги съжаляваме за нещата, които не сме направили, а не за тези, които сме. Дори да се провалиш, поне знаеш, че си опитал.
Винаги е по-добре да потърсиш отговор, вместо да се луташ в неведение. Нищо, че понякога се страхуваме, защото то ни е по-удобно от отказа. Особено когато става дума за въпросите, които винаги се изричат трудно. Обичаш ли ме? Ще ми простиш ли? Ще ми помогнеш ли? Искаш ли да ме видиш? Има ли друг? Искаш ли да си тръгна? Къде сбърках? Тези въпроси понякога изискват повече смелост от най-екстремния спорт, за който мога да се сетя. Да приемеш отговорa им още повече.
Но винаги е по-добре да знаеш. Неведението е кофти спътник, който накрая ще си тръгне без да си плати сметката и да ти се извини за изгубеното време, за напразните надежди и бъркотията, която остава я главата ти.
Всички понякога се сприятеляваме с него, понеже то се загнездва в главата ни и с онова тънко гласче все ни повтаря „Какво ще се случи, ако не стане, ако отговорът е не?”.
По-важният въпрос, който си заслужава да бъде зададен, обаче е „какво ще стане, ако успея?”.
НАЗАД
