Помниш ли как ти казваше, че не може да живее без теб? Помниш ли, че и ти й казваше същото? Вероятно не. Но дори и да помниш, знаеш, че това беше лъжа. Защото ти избра да живееш без нея.

Защото ти продължи напред, а тя – не. Защото ти потъна в нечии чужди ръце, а тя – не. Защото ти свикна с раздялата, а тя – не.

Но момичето, което някога заспиваше в прегръдките ти, сега се учи да живее без тях. Учи се да спи без тях. Учи се да сънува без тях.

И знаеш ли какво, лека-полека успява. Връща се към живота. И към себе си.

Затова, ако някога изобщо те е било грижа за нея... не се връщай при нея.
Не отваряй раните й. Не събуждай отново болката в душата й.

Не се връщай, защото дълбоко в себе си знаеш, че, ако го направиш, ще е заради егото ти. Не заради любовта ти. Всъщност, ти обичаш истински само себе си, нали?

Не я карай отново да разпалва в душата си неосъществими мечти. Не подхранвай напразни надежди. Не си играй отново с нея и сърцето й.

Ако някога изобщо те е било грижа за нея... не се връщай при нея.

Тя те обичаше. Повече от всичко. Повече от всички. Повече от себе си.
Но ти разби сърцето й. Смачка любовта й.

Сега е време да я оставиш. Остави я да се съвземе. Остави я да си спомни – коя е и какво заслужава. Остави я да живее!

Автор: Пола Симон