"Светлината си мисли, че пътува по-бързо от всичко, но греши. Независимо колко бързо пътува, тя открива, че мракът винаги е пристигнал първи и я чака."
Тери Пратчет
Бруталният махмурлук режеше мозъка му на парчета. Вървеше бавно, в такт с музиката, която пищеше от слушалките. Белите кецове блестяха на фона на сивия асфалт. Мразеше мръсни кецове! Особено мразеше мръсни и маркови кецове. Кощунство!
Беше лепнал на лицето си ехидна усмивка. Усмихваше се сякаш на целия свят. Спря музиката, мозъкът му не издържа. Спря и целеустременото ходене, за да се огледа. Кварталът жужеше като кошер. Блок 21 ж-к Гео Милев – това е адресът. Смачка листчето и го хвърли в една локва с размерите на кратер. Чудеше се как да я заобиколи. Хората покрай него прецапваха през калта, но той не искаше да си нацапа кецовете. Намери начин и се добра до входа.
Погледна асансьора антика и предпочете стълбите. До шестия етаж оставаха 2-3 стъпала и той освен парене в гърлото усети и парене в прасците.
Вратата се отвори шумно. Поканиха го. Мизерия, смрад и хаос царяха в панелния апартамент. Не искаше бира. Взе дозата и се разля по фотьойла. И вече нямаше значение. Зацикли в тавана, който се бе превърнал в цветно небе. Беше щастлив и усмивката му беше щастлива. Дори белите кецове бяха щастливи.
Закачи се преди години. Беше малък, на 16, но това не беше проблемът. Влюби се. Искаше да я впечатли, да бъде като нея. И успя. Бяха заедно 4 месеца и той бе плътно до нея. Дори когато я погребваха, той бе до нея. И сега с всяка нова доза е с нея.
Моментът на прозрение приключи. Стана му студено. Влезе в черното. Мизерията, смрадта и хаосът станаха още по-жестоки. Искаше да заспи, да избяга от черното. Бореше се! И знаеше, че тя е там, където свършва светлината... и го чака. Събу белите кецове и се предаде.
НАЗАД
