По време на празниците социалните медии си взимат почивка и спират да бъдат място, пълно с неблагодарници (сред които съм и аз), които публикуват снимки на пищни празнични трапези, нови коли и обичащи ги половинки... Внезапно това място става място, пълно с филантропи, загрижени за благосъстоянието на другите. След пазаруване на Черния петък, когато кредитните карти биват изчерпани, се връщаме вкъщи с празен портфейл и пълно сърце, за да споделяме чувства на благодарност, защото разбираме, че сме привилегировани. Разпространявайки нашата топлина като инфекция, насърчаваме другите да преживяват по-лесно проблемите си и да „ започнат да гледат на света от светлата страна” или „да оценят това, което имат”. А най-тъжното е, че нямаме представа какво изпитват онези, които живеят в бедност.

Няма по-голяма индикация за безразсъдство, от това да казваме на нещастните да са благодарни, докато седим на престола си от привилегии.

Не всички празници са като от картини на Норман Рокуел. Върху някои хора съществува силен натиск за закупуване на играчки и подаръци, които далеч надхвърлят финансовите им възможности. Празниците са време, в което някои хора са поставени пред семейния съд и са принудени на обяснят защо все още не са женени и да се защитят. Още по-лошо, има някои, които вече нямат семейства и остават с разбити сърца, пълни с носталгия, а не с коледен дух.

Благодарността е привилегия, която не е лесна за някои и рядко успокоява болката и безпокойството, които изпитваме. Изразът „Има и по-зле!” никога не е излекувал депресия и „Има деца в Африка, които гладуват!” никога не е отварял апетита. Болката на другите няма да излекува нашата. Тогава какъв е най-добрият дар, който можеш да дадеш на някой, който минава през тежък период? Остави го на спокойствие със собствените му тревоги, без да навираш благодарността си в носа му.

Работейки като детски терапевт, често използвах благодарността като упражнение за групова терапия, защото в колежа бях научена, докато седях в класната стая с достатъчно привилегировани хора, за да посещават университет, че благодарността може да противодейства на депресията. Докато седяхме в кръг, всеки юноша отговори, че е благодарен за „семейството си” или „за храната”. Но нямаше признаци на благодарност в поведението им, а само тъга. Вместо да предизвиква благодарност, упражнението бе извикало спомените за травмите и безпокойство на всяко дете в тази стая. Беше му напомнено за това, че вече не вижда семейството си, защото майка му е злоупотребявала с наркотици и го е оставяла в продължение на дни без храна. На всяко дете беше напомнено, че има възможност да прекара празника в групи, в които рядко се задържа или да се завърне в дом, в който е било бито или насилвано.

Стоях там, никога гладувала, казвайки на тези тинейджъри да бъдат благодарни, сякаш това ще противодейства на неприятните преживявания, на които са били подложени. Единственият човек в стаята, който чувстваше благодарност, бях аз.

Да се чувстваме благодарни е привилегия, която има само малка част от населението на света. Ако нямаме травми или финансови затруднения, благодарността е настройка на мозъка, която ни пречи да се оплакваме. В действителност, се наслаждаваме на консуматорството, но се успокояваме с благодарността, за да маскираме аромата на нашата алчност и глупост. Да бъдем истински благодарни изисква повече от спорадични публикации в социалните медии между Деня на благодарността и Коледа и няколко доброволчески събития, които да ни накарат да се почувстваме „пречистени”, без да даваме нещо особено.

Всъщност повечето от нас са глупаци през по-голямата част от годината и това, което чувстваме по време на празниците, не е благодарност, а вина.