В рамките на най-дамския месец от годината решихме да стартираме една нова инициатива, което сме убедени, че много ще ви допадне. В поредицата "Дами разказват" сме подбрали откъси от най-добрите жени писателки, които ще ви вдъхновят, ще ви въведат в нежния дамски литературен свят и ще ви накарат да усетите женската нежност и чувствителност.

Соня Тодорова е родена през 1979 г. в София. Завършва гимназия с преподаване на немски език и Университета по архитектура, строителство и геодезия. Защитава докторат по висша геодезия в Техническия Университет Виена.

През годините пише кратки разкази за удоволствие. След 2010 г. работи като преводач на свободна практика. Автор е на текстове за списание „Жената днес”. Дебютната ѝ книга носи заглавието „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (ИК Колибри, 2015). „Перлите на Ади Ландау” e първият ѝ роман.


 

За себе си – разни мислии истории за евентуалноостаналото свободно време

И така, след като човек си е избрал къде да живее, ремонтирал се е, обзавел се е, преборил се е с децата си и им е наготвил, е редно да обърне малко внимание на себе си. Защото, ако не го направи, рискува с времето да се превърне в поредния грозен пластмасов робот с пипала.

Под обръщане на внимание на себе си разбирам всички неща, които ни карат да се чувстваме добре. Разбира се, да имаме приличен външен вид, обикновено е част от тях. Но не бива да се прекалява. Забелязала съм, че ако просто слушаш тялото си и му даваш това, което наистина му трябва, то се отблагодарява, като изглежда приятно, здраво е и служи добре. А тялото най-често иска да се наспи,да се нахрани с нещо, което му е вкусно, да се движи, да му е красиво наоколо, да го обичат и да не му е скучно. 

СЪН

Спането е Божа работа, която зависи от един милион фактори като деца, партньор, съседи, минувачи, гарги, пневматични чукове и какво ли не още. Изобщо – въпрос на късмет. При наличието на малки деца обикновено единственият проблем със съня е липсата на време за провеждането му. Ако поради някаква причина все пак замирише на безсъние, може да бъде изпробван следният начин за справяне с това: 

Глуповат метод за заспиване

Когато, лежейки си, човек усети, че го полазва онази неприятна явно-няма-да-се-спи-тази-нощ сигурност, веднага си казва така: „Ах, какъв късмет, сега най-после имам достатъчно време да обмисля всички онези проблеми, които побутвам пред себе си напоследък: как да си намеря нова, интересна и добре платена работа, кога и с какви пари да се запиша на курс по испански, как да организирам лятото на децата, как да им закърпя панталоните така, че да не се късат на колената, как да им обясня, че хапането не е обществено допустима форма на комуникация, и въобще да ги направя добри, радостни и успешни хора, как да осигуря на мъжа си един свободен край на седмицата и изобщо да му подаря щастието, което заслужава, какво да сготвя утре и имам ли достатъчно лук, защо пяната винаги е бяла, независимо от цвета на разпенената течност, как да усп…“. Някъде тук съзнанието милостиво се самоизключва и човекът е заспал. Не знам доколко методът е универсален, при мен действа безотказно.

От външните помагала за заспиване съм почитател само на книгите. Интернет е опасно нещо, особено нощем.

ЧАТ

Декември, 2,16 часа през нощта

Тя: Иване.

И.: Да?

Тя: Я!!! Че как така ми пишеш, като си офлайн?!

И.: А ти, като виждаш, че съм офлайн, защо ми пишеш?

Тя: Аз ли?

И.: Ти, да.

Тя: Ами случайно. Скучно ми е и си играя.

И.: Ясно.

Тя: Нищо не е ясно.

И.: В два часа през нощта на повечето ни е скучно. Що не спиш?

Тя: Нещо ми е криво. Ти какво правиш?

И.: Различни неща. Май основното е, че умрях.

Тя: Много смешно. Защо се покри така? Най-малкото ми дължиш някакво извинение за отвратителния начин, по който се държа, като се видяхме последния път. Което впрочем беше преди близо четири месеца.

И.: Бе нали ти казах, че... Както и да е. Ами зает бях. Преместих се и т.н.

Тя: Преместил си се? Нов апартамент? Че какво му беше на стария, а и такава хубава гледка имаше.

И.: И този има хубава гледка, особена.

Тя: Ама завинаги ли си се преместил? Той, старият апартамент, си беше твой собствен, нали?

И.: Да бе, съвсем завинаги. Старият вече не е мой. Изобщо – успях да намаля собствеността си до минимум и е много приятно така, трябва да ти кажа.

Тя: Нещо ме съмняваш. Да не си болен? Да не си се ОЖЕНИЛ?!

И.: Никога не съм се чувствал по-добре. Което значи, че не съм болен и не съм се оженил. Просто нещата се промениха. Към хубаво.

Тя: Да не си влязъл в някоя секта? Просветление, нирвана, едно-друго?

И.: Аз мойто просветление и без секти съм си го постигнал.

Тя: Ами хубаво тогава, радвам се за теб. И как е новата къща? На котката харесва ли й?

И.: Котката я оставих у едни приятели. След време ще я взема при мен.

Тя: Я, аз пък мислех, че не можеш да живееш без нея.

И.: Не мога, вярно.

Тя: Ама прав си, в нова къща не бива. Те, котките и кучетата, хич не понасят разни бои и препарати. Ние като правихме ремонт, кучето го оставихме при сестрата на баба ми. А после тя така се привърза към него, че като си го взехме, и тя се премести при нас. Та трябва да се внимава с тези неща, ми е мисълта.

И.: Така си е. А при теб какво става?

Тя: Нищо особено. Бачкам. Напоследък се сетих, че стипендията ми изтича след около година и може би няма да е лошо да понапиша някоя и друга дисертация дотогава.

И.: И върви ли?

Тя: Умерено. Зимата е по-лесно, в тоя студ, освен да висиш пред компютъра, няма какво да правиш. Тук и в момента вали сняг, при теб как е?

И.: Топло и слънчево.

Тя: Така ли? А привечер говорих с една приятелка в София и тя каза, че там било ужасяващо студено.

И.: Напротив, тук си е много хубаво. Пеят птички, ангелски хорове, арфи...

Тя: Хайде стига вече, наистина не е смешно. Бях забравила глуповатото ти чувство за хумор. Пишеш ли, в тая връзка?

И.: Не пиша. Мисля. Но за мен пишат.

Тя: Тъй ли, къде?

И.: Ами примерно в-к „Днес“ от 18 септември, онлайн сигурно още може да се види.

Тя: Голямо писане пада, значи. 18 септември беше преди повече от 3 месеца.

И.: Еми няма само с мен да се занимават, я, колкото и да съм велик. Тука падат правителства, сменят се обществени строеве...

Тя: Ще ти се. А тук вече отвориха коледните пазари. Голям е кич, обаче дават хубав пунш. У, пък да знаеш вчера какво видях!

И.: Какво? Пак някое свинско ухо на улицата?

Тя: Ей, не ти омръзна това свинско ухо! Започвам

да се чудя защо изобщо ти разказвам неща, все успяваш да ги обърнеш срещу мен.

И.: Ами те повечето си плачат за обръщане. Хайде, кажи какво видя вчера.

Тя: Уф, добре, карай. Бях, значи, в един турски ресторант и по едно време влиза следният гражданин: слаб, мургав, с обръсната глава, по-скоро млад, със странен блясък в дясното око и черна превръзка на лявото. Ама класически пиратска, кръгла и на връв. Седна така, че ми беше зад гърба, точно срещу приятелката ми. И както си говорим, тя започва да гледа все по-тъпо към него, ама на мен ми беше неудобно да се обръщам непрекъснато, така че виждах само отделни епизоди. Първо обръщане: човекът си е поръчал турско кафе и бяло вино, смесил ги е и моли сервитьора да отнесе чашите. Второ: човекът си е извадил четка и паста от раницата и си мие зъбите. Трето: пред него на масата има две доста големи живи декоративни рибки в шише с вода, което едва сега забелязвам. Четвърто: човекът отново си мие зъбите. Пето и последно: извадил е хирургически ръкавици и много внимателно и съсредоточено си ги слага. Тогава спрях да се обръщам, че ме беше страх да не видя скалпела, с който човекът пак така внимателно и съсредоточено ще пререже гърлата на всички ни. Което той не направи впрочем, просто по едно време плати и си тръгна.

И.: И поуката е, че в този отвратителен капиталистически град не можеш да се разминеш от ужасни психопати с бръсначи, които режат главите на хората и ушите на случайно минаващите прасета, и че ти не издържаш и секунда повече да живееш в него?

Тя: Не, поуката е, че е много практично домашното ти животно да е декоративна рибка, тъй като можеш навсякъде да я разнасяш със себе си. Ти за Коледа поне няма ли да си вземеш котката?

И.: Ще бъда при нея, да. А ти няма ли да се прибираш?

Тя: Да, на 23-и летя за къщи. Ако обещаеш да се държиш добре, може даже да се видим.

И.: Не мисля, че ще стане.

Тя: Приличното държане или виждането?

И.: И двете.

Тя: Виждам, че колкото и позитивно да се е променил животът ти, все същата неприятна личност си оставаш.

И.: Аз пък донякъде съжалявам, че нямаше време да разбереш колко съм чудесен всъщност. Ето, сега вече е късно, а можеше да излезе нещо.

Тя: О, така ли? Късно, значи. Ами щом е късно, защо изобщо да се хабим да си говорим?!

И.: Ти започна.

Тя: И аз ще приключа!!! Остани си със здраве, Иване, слушай си арфите и не ме занимавай повече със себе си, бива ли? Отивам да спя, лека нощ.

В-к „Днес“, онлайн издание от 18.09.:

„С прискърбие съобщаваме, че на 17.09. внезапно...“

* * *

Ако всичко е наред със заспиването, идват сънищата. От дете съм страхотен почитател на сънуването – все едно всяка нощ си на кино, но без да знаеш какво ще гледаш и без да трябват пари за билет, а на всичко отгоре обикновено в главната роля си ти самият. И представлението винаги е различно: приключенски сънища, сънища картини и сънища звуци, сънища любовни или фантастични, сънища на ужасите или дори скучни сънища. А най-идиотски се сънува, когато човек е бременен.