Денят, в който почти не умря в ръцете ми: Тогава, когато разбрах, че имаш хранителна алергия

Наистина е ужасяващо да разбереш, че детето ти страда от животозастрашаваща хранителна алергия. Блогърката Джени Рипати-Тейлър споделя своя опит тук.

*Внимание, това е емоционална публикация. Дълго време се колебаех дали да споделя този разказ, който стои в черновите ми от повече от година. Никой не иска да пише за неща, които болят толкова силно, но в процеса на писане и сега, когато завършвам публикацията си окончателно, искам да обърна вниманието на хората към този проблем повече от всичко. Не търся съжаление, а държа само да предоставя информация за нещо, което може да се случи на всекиго и ако има родител на дете, страдащо от тежки алергии, той би могъл да се разпознае в него. Помнете: ние сме тук, за да се подкрепяме взаимно.

Вторник, 12 юни, 11:35.

Да, спомням си точната минута, в която това ти се случи. Весело подритваше с крачета от високия си стол, поставен между хладилника и кухненският остров, където винаги те слагах. Обядът беше много забавен за нас, само ти и аз. Пусках музика и се хранех, стоейки на кухненския остров до теб, докато ти предлагах вкусни първи хапки във високия ти стол. Тогава те отбивах от кърмата.

Спомням си, че в този ден се чувствах доста развълнувана, че ще ти предложа първата хапка от сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Американска класика и любима храна на много деца. Храна, с която израснах и обожавах. Дори за секунда не съм си помислила какво ще ти причини, докато нанасях фъстъчено масло от едната страна на филийката и конфитюр от другата. Беше ягодово, любимото ми – и се надявах, че ще ти стане любимо и на теб. Разрязах сандвича на малки квадратчета, за да ти ги давам.

Татко ти се прибра от работа, за да вземе портфейла, който беше оставил на масата и да похапне за обяд. След това отиде в съседната стая, за да се информира за състоянието на стоковите борси.

Така и не успях да пусна музика.

Небрежно ти подадох малка хапчица, за да опиташ и се обърнах, за да прибера фъстъченото масло и конфитюра обратно в хладилника. Ти щастливо я взе от ръката ми и я постави в устичката си. Отне ти секунда, за да оближеш хапката и да усетиш вкуса й. Изчаквах усмивка в потвърждение, че това е новото ти любимо похапване.

Първо се задави, защото фъстъченото масло се беше залепило за езичето ти и не беше свикнал с текстурата му. Това е звук, който повечето бебета издават, когато се учат да ядат твърда храна и да контролират рефлекса си да повръщат. Но продължи само секунда, след което започна да кашляш, да се задъхваш, а очичките ти се извъртяха назад. Замръзнах на място и неясно дочух звукът на обувките на баща ти, който притича в кухнята до теб. Бързо избърсах това, което беше излязло от устата ти, докато ти продължаваше да повръщаш. Знаехме, че трябва да те отведем в спешното отделение незабавно. Не позвънихме на телефонния номер, защото живеехме близо до болницата. Не знаех дали да те държа или да те поставя в столчето ти, но знаех, че татко ти трябва да кара възможно най-бързо, затова те закопчах в столчето и седнах до теб, докато сълзите се търкаляха по лицето ми.

Пътуването до болницата беше най-дългото пътуване в живота ми. Два завоя преди да влезем в паркинга пред сградата, ти изгуби съзнание. Помня, че изкрещях ужасно силно – както вътрешно, така и на глас. Изтръгнах те от столчето и те прегърнах силно, викайки на татко ти да побърза. Помислих, че съм те изгубила завинаги.

Видях табелата на спешното отделение и изскочих от все още движещата се кола, със скованото ти телце в ръцете ми. Притичах покрай възрастен мъж с бастун или патерица, подминах регистратурата и изтичах пред двойните врати, крещейки, че ми трябва доктор и че мисля, че си в анафилактичен шок. Един лекар вдясно от мен се придвижи по-бързо, отколкото някога съм виждала в живота си и ти би инжекция, която те накара да въздъхнеш. В този момент проплаках от облекчение. Бебчето ми беше живо. Той беше спасил сина ми.

Татко ти ме последва през двойните врати съвсем скоро, а ти вече беше закачен за всякакви видове монитори и лекарите ти биеха инжекции редовно, защото фъстъченото масло, което бе погълнал атакуваше системата ти отново и отново. Обривите незабавно показаха грозното си лице по цялото ти тяло. Бяха в очите ти и устичката ти. Струваше ми се, че са минали часове, докато те чух отново да поемаш дъх и осъзнах, че през цялото това време, аз съм задържала моя.

Ти лежеше на болничното легло и чувах как мониторите сигнализират, че сърцето ти работи, белите ти дробове дишат и ще бъдеш добре. Една медицинска сестра дойде да ти донесе нещо, а аз заридах неутешимо в ръцете на татко ти. Емоциите най-накрая ме превзеха и осъзнах, че за малко щях да те изгубя.

Преместиха те в по-голяма детска болница. Не спах две нощи, а седях неотлъчно до теб, уверявайки се, че все още дишаш. Обривите продължиха да се появяват през следващия ден и беше ясно, че си получил животозастрашаваща алергична реакция към фъстъченото масло. Не ми беше позволено да лежа до теб, докато беше закачен за апаратурата в кошарката, затова те гледах през метални решетки. Болеше толкова много да не мога да се сгуша до теб и да ти кажа колко съжалявам, че ти причиних това.

Хората от лекарския екип се държаха страхотно, но не бяха толкова снизходителни към обърканата ти майка. Не знаех нищо за храната или съставките и се тревожех как ще те опазя в безопасност. Връчиха ми брошура за хранителните алергии и ни изпратиха у дома. Аз се бях обадила на татко ти и го накарах да изхвърли всичко, в което имаше дори и следа от ядки. Беше подменил и столчето ти за кола, тъй като в предишното беше повърнал фъстъчено масло. Страхувах се да ти позволя да докоснеш каквото и да било. Страхувах се и самата аз да докосна каквото и да било, защото мислех, че ще те заразя. Прекарах следващите 6 седмици уплашена да те изведа от вкъщи. Ами ако някой беше ял фъстъчено масло и те докоснеше? Изпратиха ме у дома с инжекции епинефрин, което направи цялото нещо по-истинско и по-страшно. С месеци изпитвах параноя, докато те хранех.

Отново се завърна към това да бъдеш щастливо и здраво малко момченце. Не осъзнаваше какво ти се е случило. И какво почти ти се е случило. Животът ти продължи нормално в твоите очи. Но аз бях променена завинаги.

Когато нещо толкова неочаквано се случи, то те променя по различни начини. Трудно ми е да говоря за този ден, ден, който ме превърна в параноична майка. Тези, които имат деца с тежки алергии, ще ме разберат. Сега, след като толкова години съм майка на такова дете, знам какво е. Не мога да заведа сина си никъде без притеснение от спомена за този ден отпреди 4 години. Детските партита ме карат да се потят, а тези, които ме познават знаят, че никога не се потя. Не позволявам на никого да дава храна на сина ми (училището е изключение, което ми отне месеци да се подготвя и все още ме плаши) и аз бях единствената, която го хранеше, докато растеше. Иронично, тъй като аз бях виновна за това, че преживя анафилактичен шок. Страхувам се всеки ден, че ще получа обаждане от училището, че е изял нещо, което не трябва и се е случило нещо по-лошо. Списъкът с алергиите му сега е километричен. Научих се как да се грижа за сина си по различен начин от този, по който се грижа за дъщеря ми, която няма алергии. Не трябва просто да го пазя от ожулвания и наранявания, но и всеки човек, с който контактува е риск. Всеки може да го нарани. Играчките, с които другите са си играли, може да имат следи от нещо, което ще го нарани. Това е безкраен кръг на параноя.
Трябваше да се превърна в професионалист по четене на етикети и да разчитам знаците дали не е изял нещо неправилно. Трябва да му обръщам повече внимание, отколкото на дъщеря ми, особено когато сме навън и наоколо има храна. Не знам как да спра да се паникьосвам всеки път, когато не е с мен. Мразя факта, че трябва да кажа за проблема му на всички родители в училището, за да могат и те да го наблюдават. Той вече е на възраст, в която сам може да обяснява и това ме улеснява, но все още съм истински уплашена.

Сънувам кошмари, че синът ми изпада в анафилактичен шок отново и отново. Подскачам, когато телефонът звънне в учебно време, ужасена, че ми звънят, че нещо се е случило. Надявам се, че с течение на годините, страхът ще намелее, но и също се тревожа, че ако се отпусна, може да се случи. Винаги се уверявам, че всичките ни епинефринови инжекции са на достъпни места, в срок на годност и че всички знаят как да ги използват – както приятелите ни, така и по-далечните ни роднини.

Понякога се ядосвам и си мечтая да знаех повече за алергиите и за опасностите от храните, докато го отбивах от кърмата. Ядките и яйцата са двете неща, с които сме имали най-големи проблеми. Бях невежа – просто един родител, който иска да сподели любовта си към сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр. Сандвич, който не бих докоснала някога отново.

Ако смятате, че детето ви може да има алергия, заведете го на преглед. Не знаех, че синът ми е имал сериозна бебешка екзема и бебешка астма – обясниха ми, че това може да бъде признак, че детето има хранителни алергии. Не казвам, че всяко бебе с подобни проблеми, има алергии, но трябва да сте наясно, че съществува такава опасност. По-добре да сте предпазливи, отколкото да съжалявате.

Няма нищо по-страшно от това да видиш как детето ти посинява, как се задавя и се опитва да поеме въздух, знаейки, че не можеш да направиш нищо, за да го спасиш. Болката се изтръгва от тялото ти, затяга гърлото и гърдите ти, а ти задържаш дъха си, докато детето ти не поеме въздух отново. Това е нещо, което те променя и остава с теб завинаги. Ако моят опит може да помогне дори само на един родител да бъде наясно за хранителните алергии, докато отбива детето си от кърмата, значи си е заслужавало да преживея всичко това отново, за да го споделя с вас.