Бренда Майърс-Пауел е била още дете, когато е станала проститутка в началото на 70-те години. Тя разказва как е била привлечена да работи на улицата и защо 30 години по-късно е решила да посвети живота си на това други момичета да не попаднат в същия капан.

„Още от самото начало животът ми поднасяше лимони, но винаги се опитвах да си направя възможно най-добрата лимонада от тях.

Израснах в западната част на Чикаго през 60-те години на 20-ти век. Майка ми почина, когато бях само на 6 месеца. Тя бе само на 16 и никога не научих истинската причина за смъртта й – баба ми, която пиеше през цялото време, така и не успя да ми каже. Единственото обяснение, което получих, беше че е било „от естествена смърт“.

Не вярвам в това. Кой умира на 16 от естествена смърт? Предпочитам да мисля, че Господ просто е бил готов за нея. Чувала съм много истории за това колко е била красива и какво страхотно чувство за хумор е имала. Знам, че е вярно, тъй като и аз съм го наследила.

Баба ми пое грижите над мен. Тя не беше лош човек – напротив, имаше някои чудесни страни. Четеше ми и ми готвеше – правеше най-страхотните сладки картофи! Тя просто имаше проблем с алкохола. Водеше „приятелите си по чашка“ вкъщи и след като се напиеше до припадък, те правеха разни неща с мен. Всичко започна когато бях на 4 или 5 години и се превърна в обичайно явление. Сигурна съм, че баба не знаеше нищичко.

Тя работеше като чистачка в предградията. Отнемаше и два часа да стигне до работа и още два да се върне у дома. Затова аз бях от онези деца, които носеха ключа на врата си, ходеха сами до детската градина и се прибираха сами след това. Този факт бе известен на насилниците ми и те се възползваха от него.

Гледах проститутките, които стояха на улицата близо до къщата ни - жени с невероятни огромни прически и лъскави дрехи. Нямах идея какво правят, но ги намирах за много бляскави. А аз, като едно малко момиченце, исках просто да бъда бляскава.

Един ден попитах баба ми какво правят тези жени и тя ми отговори: „Тези жени си свалят гащичките и мъжете им дават пари“. Помня как си казах: „Сигурно и аз ще правя това“, тъй като мъжете така или иначе вече ми сваляха гащичките.

Когато обърна поглед назад осъзнавам, че съм се справяла изключително добре със всичко. Макар и да стоях сама вкъщи, си имах въображаеми приятели, които ми правеха компания и заедно пеехме и танцувахме. Мисля, че това ми помогна. Бях доста общително момиче и се смеех много.

Но в същото време бях уплашена, много уплашена. Не знаех дали това, което се случва, е по моя вина или не. Понякога си мислех, че има нещо сбъркано с мен. Макар и да бях умно дете, спрях да ходя на училище. В началото на 70-те се бях превърнала в онзи тип момичета, които не знаят как да кажат „не“ – ако момчетата ми кажеха, че ме харесват или се държаха добре с мен, те можеха да получат всичко от мен.

Докато стана на 14 години вече имах две деца от различни момчета от квартала, две малки момиченца. Баба започна да ми казва, че трябва да започна да изкарвам пари, за да отглеждам тези деца, а вкъщи нямаше какво да ядем.

И така една вечер, отидох на ъгъла между улиците Дивижън и Кларк и застанах пред хотел „Марк Твен“. Носех рокля от две части, която струваше 4 долара, евтини пластмасови обувки и оранжево червило, което смятах, че ме прави да изглеждам по-голяма. Не ми харесваше това, което правех, но петима мъже, с които бях въпросната вечер ми показаха как да го правя. Те знаеха, че съм млада и дори изглеждаха сякаш са щастливи от този факт.

Изкарах 400 долара, но не се прибрах вкъщи с такси. Хванах си влака и дадох по-голямата част от парите на баба, която не ме попита откъде ги имам.
Следващия уикенд отново се завърнах на ъгъла между Дивижън и Кларк, а баба ми изглеждаше много щастлива, когато се прибрах вкъщи с парите.
Третият път, когато отидох там, двама мъже ме удариха с пистолетите си и ме завлачиха към багажника на колата си. Направили са го, защото съм била „непредставлявана“ на улицата. Помня светлината в багажника и лицата на тези мъже, както и техния пистолет. Първо ме отведоха в царевично поле насред нищото и ме изнасилиха. След това отидохме в хотелска стая и ме заключиха в килера.

Това са нещата, които сводниците правят, за да пречупят момичетата. Държаха ме там дълго време. Молех ги да ме пуснат, защото бях гладна, но те казаха, че ще ме освободят само ако се съглася да работя за тях.
Бяха ми сводници около 6 месеца. Не можех да се прибера вкъщи. Опитах се да избягам, но ме заловиха и ме пребиха жестоко. По-късно други мъже сводничеха с мен. Физическото насилие беше ужасно, но истинския натиск беше психически – нещата, които ми казваха се запечатаха в главата ми и никога не я напуснаха.

Всички сводници са добри в насилието и манипулацията. Някои от тях ще те събудят посред нощ с опрян пистолет в главата. Други пък ще те карат да се почувстваш оценена и ще си мислиш „Аз съм Пепеляшка, а той е моят принц“. Изглеждат толкова мили и очарователни и ти казват „Трябва да направиш само още едно нещо за мен и ще получиш каквото искаш“. И си мислиш – „Животът ми вече е достатъчно труден, какво ще ми стане, ако направя още едно унизително нещо?“. Но никога не получаваш това, което искаш.

Някои хора описват проституцията като нещо бляскаво и елегантно като историята в „Хубава жена“, но тази представа е много далеч от истината. Една проститутка може да преспи с петима непознати за един ден. За една година това са повече от 1800 мъже, с които правиш секс или орална любов. Това не са истински връзки - никой не ми е носил цветя, повярвайте ми. Просто използват тялото ми така, както използват и тоалетната.

Клиентите също не са като Едуард от филма – напротив, те са изключително агресивни. Изкарваха гнева си, проблемите си и психичните си заболявания върху мен – една проститутка, за която знаят, че няма да се оплаче в полицията и дори да посмее, никой няма да я вземе на сериозно. Прострелвана съм 5 пъти, а наръгвана – 13. Не знам защо тези мъже ме нападаха, но знам, че обществото им беше дало спокойствието, че могат да го направят. Всъщност смятам, че съм голяма късметлийка. Познавах няколко красиви момичета, които бяха убити на улицата.

Бях проститутка 25 години и през цялото това време нито веднъж не видях изход от ситуацията си. Но на 1 април 1997, когато бях почти на 40 години, един клиент ме изхвърли от автомобила си. Роклята ми обаче остана заклещена от вратата на колата си и той ме влачи в продължение на 6 пресечки, а кожата от едната страна на тялото ми и по цялото ми лице, бе издрана до кръв.

Отидох в болница „Каунти“ в Чикаго и веднага ме отведоха в Спешното отделение. Заради състоянието, в което се намирах, лекарите извикаха полицай. Когато дойде, той ме погледна и каза „О, аз я познавам. Тя е проститутка. Сигурно е пребила някой мъж, за да го обере и просто си е получила заслуженото“. Чух как медицинската сестра се изсмя заедно с него. Изтикаха ме в чакалнята, сякаш бях нищожество, което не заслужава услугите на болницата.

И в този момент, докато чаках да дойде следващата смяна и някой да обгрижи раните ми, започнах да премислям всичко, което се бе случило в живота ми. До този момент винаги съм имала някаква идея какво да правя, къде да отида, как да успея да събера себе си. Изведнъж сякаш бях се изчерпала. Спомням си, че погледнах нагоре и казах на Господ: „На тези хора не им пука за мен. Би ли ми помогнал, моля те?“.

Господ веднага се отзова. Една лекарка дойде и се погрижи за мен, а след това ми каза да потърся Социалните грижи в болницата. Те ми дадоха автобусен билет, за да отида до място наречено „Къща Генезис“, което е собственост на млада англичанка на име Едуина Гейтли. Тя се превърна в герой и ментор за мен като ми помогна да преобърна живота си.
Мястото беше безопасно и имаше всичко, от което се нуждаех. Не ми се налагаше да се тревожа как ще си плащам дрехите, храната и каква работа трябва да си намеря. Казаха ми да остана колкото време ми е необходимо – и аз останах почти две години. Лицето ми се излекува, душата ми се излекува. Върнах си Бренда обратно.

Благодарение на Едуина Гейтли се научих да ценя доверието и подкрепата, които само група жени могат да си дадат помежду си.

Обичайно когато една жена се измъкне от проституцията, тя не иска да говори за това. Кой мъж би я приел за съпруга? Кой работодател би ги наел? И да си призная, след като напуснах „Къща Генезис“, аз също бях такава. Исках просто да си намеря работа, да си плащам данъците и да бъда като всеки друг човек.
Започнах да помагам на доброволни начала на няколко сексуални работнички и на една дама-университетски изследовател. След време осъзнах, че никой досега не е помагал на тези млади момичета. Никоя жена, която се измъкне от проституцията не се връща обратно да им каже „Това бях аз, тук бях и аз. Виж каква съм сега. Ти също можеш да се промениш и да се излекуваш“.

Така през 2008 година заедно със Стефани Даниелс-Уилсън основахме фондацията „Ловци на мечти“. Ловецът на мечти е малка играчка, която се окача около леглото на децата и трябва да улови детските кошмари. Това правим и ние – искаме да прогоним онези кошмари и всички лоши неща, които се случват на младите момичета и жени.

Наскоро направихме и документален филм със същото име, режисиран от Ким Лонгиното, който показва всичко, което правим. Срещаме се с жени, които все още работят на улицата и им казвала „Има изход, готови сме да ви помогнем, когато и вие сте готови да потърсите помощ“. Опитваме се да изкореним идеята, че те са родени за това и няма нищо друго, с което могат да се занимават, с която години наред са били промивани мозъците им.

Също така работя в няколко следучилищни клуба, в които срещам момичета, които са точно такива, каквато бях и аз през 70-те. Можеш да познаеш, че едно момиче е в беда веднага щом я срещнеш, макар и да изглеждат различно една от друга. Някои от тях са тихи и затворени в себе си и не те гледат в очите. Други са по-шумни и винаги си навличат неприятности. И двата типа момичета страдат от домашно насилие, но се справят с него по различни начини – единственото общо помежду им е, че не искат да говорят за това. Но с времето разбират, че и аз съм преминала през същото и започват да ми споделят.

До момента 13 момичета, с които съм работила, са завършили гимназия и са приети в колеж или са получили стипендия, за да отидат в такъв. Дойдоха при нас на 11, 12 или 13 години, тотално повредени. А сега се целят към звездите.

Хората имат различни гледни точки относно проституцията. Някои твърдят, че би било по-добре, ако проституцията бъде легализирана. Това което знам аз е, че всяка жена си има собствена история. Може би това би било добре за някои момичета, които продават тялото си, за да си платят таксата за обучение, но не и за момичетата, които са били малтретирани като деца, които никога не са имали друг избор пред себе си и които просто се опитват да изкарат пари, за да има какво да ядат.

Независимо в каква ситуация е поставено едно момиче, това не означава, че винаги ще бъде така. Нещата може да изглеждат розови за момичето, което проституира, за да си плаща образованието, тоя може да твърди, че има само богати клиенти, които я намират чрез агенция и не й се налага да работи на улицата, а единствено в лъскави хотелски стаи. Но първия път, когато някой й посегне, тя ще осъзнае как действително стоят нещата. Все някога ще се случи да попадне на някоя откачалка, който има 3-4 души зад гърба си, които ще я изнасилят вкупом, ще откраднат телефона й и всичките й пари. И тогава ще разбере, че няма никакъв смисъл да живее така. Ето това е истинската страна на проституцията.

Преди три години станах първата жена в щата Илиноис, чието досие бе напълно изчистено от обвинения за проституция. Случи се след като бяха въведени няколко закона, лобирани от Чикагския съюз срещу сексуална експлоатация – група, която цели да бъде променено криминалното минало на всички жертви на сексуален трафик. Жени, които са били измъчвани, манипулирани и чиито мозъци са били ежедневно промивани, трябва да бъдат третирани не като престъпници, а като оцелели.

След като се измъкнах от проституцията не бях никак готова за нова връзка. Но след три години на лечение и въздържание, срещнах невероятен мъж. Бях много предпазлива – той често се шегува, че постоянно съм го подлагала на кръстосани разпити. Никога не ме е осъждал за нещата, които са ми се случили преди да се запознаем. Когато ме погледне той дори не вижда тези неща – твърди, че всичко, което вижда е едно момиче с красива усмивка, което иска да бъде част от неговия живот. Аз също искам да бъда част от неговия. Той ме подкрепя във всичко, което правя, а миналата година отпразнувахме десетата годишнина от брака си.

Дъщерите ми, които бяха отгледани от леля ми в предградията, се превърнаха в страхотни млади дами. Едната е лекар, а другата работи в криминалното правосъдие. С моя съпруг осиновихме малкия ми племенник и ето ме сега – 58 годишна майка на три чудесни деца.

Това е и моята цел – да разкажа на всички, че има живот след всички лоши преживявания и травми. Съществува живот и след хорските думи, че не струваш нищо, че си едно нищожество и че никога няма да постигнеш нищо. Има следващ живот, който е по-прекрасен от всичко, което познавате и който само чака да бъде изживян.“