Как приятелят ми без деца, промени начина, по който възпитах своите

Всички бяхме в голямата къща, готови да прекараме вечерта, играейки настолни игри. Седяхме си и гледахме как малките тичат наоколо, за да се изтощят и да ги приспим, за да имаме достатъчно време да се насладим на спокойствието, без малките им ръчички да се пресягат непрекъснато и да разместват пионките ни.

И докато седяхме и ги наблюдавахме, един от приятелите ни, който нямаше деца, направи коментар, който неволно преобърна света ми с главата надолу. Той сподели, че иска деца, а аз му отвърнах, че поне професията му позволява да работи с деца всеки ден (в момента той е необвързан).

“Не е същото. Вие имате своите моменти…”, каза той.

След това продължи да обяснява, че го впечатляват малките неща като блясъка в очите на сина ми, когато ме гледа и онези прекрасни моменти, когато нещо се случи между родител и детето му, което никой друг не разбира. Начинът, по който се гледаме. Начинът, по който тича към разтворените ми обятия. Това са моментите, които той искаше...

В този миг суровата истина ме връхлетя - именно тези бяха моментите, които аз пропусках.

Твърде лесно се вглъбявам в това просто да преживея деня с децата ми, без да изживявам момента. Прекалено съм натоварена от избухванията и реплекиранията им, с бърсането на дупетата им, с 50-те похапвания на ден и безкрайните искания за още мляко. Всяка нощ се опитвам да си избия от главата досадната детска песничка, която са слушали цял ден и се моля тази нощ никой да не се буди с писъци, защото просто се нуждая от почивка.

Дотолкова съм се задълбочила в усилията си просто да премина през деня, че оставям тези моменти да си тръгнат, без да ги погледна наистина. Тези скъпоценни мигове, които моят приятел виждаше така ясно, аз, за съжаление, пропусках. Той забелязваше нещото, което аз непрекъснато забелязвах и един прост и непринуден разговор за него доведе до пълна промяна в нашия дом.

Исках да видя тези моменти.

Затова спрях за малко. Забавих темпото...

И заобичах това, което видях!

Вместо малко момче, което е прекалено превъзбудено в 17 часа вечерта, аз започнах да виждам сина си, чието единствено желание бе да бъде близо до мен, а в неговия свят близостта бе равнозначна на борба на пода с пълна мощ.

Затова започнах да се боричкам с него, да виждам как се смее, както никога досега. Сега всеки ден ме моли “Бори се с мен, мамо!” или пък се провиква от хола “КОЙ ИСКА ДА СЕ БОРИМ?”, тъй като иска аз, татко му или сестра му да се затичаме и да се опитаме да го бутнем към земята. 

Това ме закова на място. И ме накара да потърся още мигове, които пропускам.

Като например малкото ми момиченце, което винаги ми се пречка в краката, докато се опитвам да готвя и обичайно ме принуждава да й се карам да се премести. Забелязах как тя просто иска да я гушкам и да й показвам какво правя или дори да я оставям да ми помогне във “важното готвене”.

Забелязах как изтичва от стаята с широка усмивка, за да прави нещо друго, когато просто отделя малко от времето си, за да я видя и да я помилвам, докато готвя.

Забелязах как само 30 секунди гъделичкане по средата на деня я правят по-щастлива от всякога.

Забелязах, че колкото по-често се присъединявам към децата си, толкова повече те си играят заедно. Те се научиха да имат своите моменти на брат и сестра, защото аз им показвах как да обичат през повече мигове от деня.

Минаха няколко месеца, откакто моят приятел направи този коментар. Но не съм спирала да мисля за това. И домът ни никога не е бил по-щастливо място от сега, когато прегръщам тези моменти. Има и трудни дни, в които мога единствено да седна на пода и да позволя на малките да се катерят върху мен или да се опитват да ме бутнат на земята. Или поне започва по този начин. Започва като задължение, което си припомням, че правя, защото децата ми са съкровища и всичко свършва със заливащото се от смях семейство, което седи на пода. Наистина не мога да си спомня как съм могла да пропускам тези моменти преди.

Майчинството не се брои в дните, през които преминаваш, а в малките моменти, които означават най-много за децата, а както се оказва в последствие, и в моментите, които са най-важните за всяка майка.