От Dama.bg искаме да ви разкажем историята на Рафаел Зохлер.

"Смъртта винаги идва неочаквано. Дори неизлечимо болните се надяват, че няма да умрат днес. Може би след седмица. Но само не и днес. Смъртта на баща ми беше още по-неочаквана. Той почина на 27-годишна възраст, също като няколко известни музиканти от „Клуб 27”. Той беше млад, прекалено млад. Баща ми не беше нито музикант, нито известен човек. Ракът не подбира жертвите си. Той почина, когато бях на 8 години, a аз вече бях достатъчно голям, за да ми липсва до края на живота ми. Ако беше умрял по-рано, нямаше да си го спомням и нямаше да чувствам никаква болка, но тогава по същество нямаше да имам баща. Но аз го помнех, следователно имах баща.

Ако беше жив, то той щеше да ми оправя настроението с шеги. Можеше да ме целува за лека нощ. Щеше да ме кара да викам за неговия футболен отбор. И щеше да ми обясни някои мъжки работи по-добре отколкото мама.

Той никога не ми каза, че скоро ще умре. Дори когато лежеше на болничното легло, целият покрит със стърчащи от него тръбички, той не каза нищо. Баща ми правеше планове за следващата година, макар и да знаеше, че вече няма да е сред нас. Той казваше, че ще отидем за риба другата година, ще пътешестваме, ще посетим места, на които никога не сме били. Следващата година ще е удивителна. Ето за какво си мечтаехме.

Мисля, че той вярваше, че по този начин ще притеглим късмета. Да правиш планове за бъдещето беше неговия начин да съхрани надеждата. Той ме караше да се усмихвам до самия край. Той знаеше, какво ще се случи, но нищо не каза – не искаше да вижда сълзите ми.

Един ден майка ми неочаквано дойде да ме вземе от училище и отидохме в болницата. Лекарят ни съобщи тъжната новина с цялата деликатност, на която беше способен. Мама плачеше, тя все още таеше надежда, че всичко ще се оправи. Аз бях в шок. Какво означава това? Нима това не беше поредната болест, с която лекарите бързо се справят? Чувствах се предаден. Крещях от гняв и ярост, докато не осъзнах… татко вече го няма! Разплаках се.

И в този момент нещо се случи. Една медицинска сестра влезе в стаята с кутия в ръце. Кутията беше запълнена със запечатани пликове писма с някакви бележки на мястото на адресата. После сестрата ми подаде едно-единствено писмо от тази кутия с думите: „Баща ти ме помоли да ти предам тази кутия. Той ги писа цяла седмица и искаше да прочетеш сега първото си писмо от него. Бъди силен!” На плика беше написано „Когато вече ме няма”. Отворих го и зачетох:

"Сине,
Ако четеш това, значи мен вече ме няма. Съжалявам. Знаех, че умирам.
Не исках да ти казваме, какво се случва, не исках да плачеш. Аз реших така. Мисля, че един умиращ човек има право да е поне малко егоист.
Трябва да те науча още на толкова много неща. В края на краищата, ти още нищо не знаеш. Така че ти написах тези писма. Не ги отваряй преди нужния момент, разбра ли? Това е нашата сделка.

Обичам те! Грижи се за майка си. сега ти си мъжът в къщата.

Обичам те,
От татко

P.S. Не съм написал писма на майка ти. Тя така или иначе ще получи колата ми."

Неравният му почерк, едвам разчетох писмото му, но то ме успокои, накара ме да се усмихна. Ето какво нещо беше измислил баща ми. Тази кутия се превърна в най-важното нещо за мен на света. Казах на мама, да не я отваря. Писмата бяха за мен и никой друг не биваше да ги чете. Наизустих всички названия на пликовете, които тепърва ми предстоеше да прочета. Но се искаше време, докато тези моменти настъпят…

Усещах, че баща ми винаги е близо до мен. Той беше до мен, независимо че беше умрял. Думите му правеха това, което никой друг не можеше: придаваха ми сили, за да преодолея всички препятствия в живота си. Писмата му винаги ме караха да се усмихвам, когато всичко наоколо изглеждаше непоправимо. Писмата „Когато изгубиш девствеността си” и „Когато се ожениш” ме развълнуваха силно, но не толкова, колкото писмото „Когато станеш баща”.

"Сега ще разбереш, какво е истинска обич, сине. Вече знаеш какво е да обичаш, но истинската обич е това, което ще чувстваш към това малко създание до теб. Не знам момиче ли ще е или момченце, но се наслаждавай на всеки момент. Сега времето ще започне да препуска, така че бъди до детето си. Не пропускай миговете, те никога няма да се върнат. Сменяй пелени, къпи детето, бъди образец за подражание. Мисля, че имаш всичко необходимо, за да станеш прекрасен баща, какъвто аз се стараех да бъда за теб."

Винаги чаках следващия момент, следващото писмо – още един урок, на който баща ми ще ме научи. Удивително е, на какво може един 27-годишен мъж да научи 85-годишния си син след толкова години!