Имало някога едно старо и величествено дърво с разперени към небето клони. Когато било в период на цъфтеж, около него танцували пеперуди с всякакви форми, цветове и размери. Когато цъфтяло и връзвало плодове, идвали птици от далечни места и пеели в короната му. Клоните, подобно на разпрострени ръце, благославяли всички, които идвали и сядали под сянката им. Едно момченце идвало да си играе под тях и голямото дърво го обикнало.
Между голямото и малкото любовта е възможна, ако голямото не осъзнава, че е голямо. Дървото не знаело, че е голямо, само човек има знание от такъв вид. Първа грижа на голямото е винаги егото му, но за любовта никой не е голям или малък. Любовта прегръща всеки, който дойде.
Така в дървото възникнала любов към момченцето, което идвало да си играе при него. Клоните му били високо, но то ги навело надолу, за да може момченцето да си къса от неговите цветове и плодове. Любовта е винаги готова да се поклони; егото никога не е склонно да се навежда. Ако се приближиш към егото, клоните му дори още повече ще се опънат нагоре; то така ще се стегне, че няма да можеш да го доближиш.
Игривото момченце идвало и дървото накланяло клоните си. Дървото било много щастливо, когато детето си беряло цветове; цялото му същество се изпълвало с радостта на любовта. Любовта е винаги щастлива, когато може да даде нещо; егото е щастливо винаги, когато може да вземе.
Момченцето растяло. Понякога то спяло в скута на дървото, понякога ядяло то неговите плодове, а понякога си слагало корона от цветовете на дървото и си представяло, че е цар на джунглата. Когато ги има цветовете на любовта, човек става като цар, но когато там са тръните на егото, той става беден и мизерен. Виждайки как момчето носело корона от цветя и танцувало наоколо, дървото се изпълвало с радост. То кимало с любов, то пеело с полъха на вятъра. Момчето все повече растяло. То започнало да се катери по дървото и да се люлее по клоните му. Дървото било много щастливо, когато момчето си почивало по неговите клони. Любовта е щастлива, когато може да осигури някому удобства, егото е щастливо само когато причинява дискомфорт.
С напредването на годините товарът на задълженията, които момчето имало, се увеличавал. Амбицията растяла; той трябвало да взима изпити; той имал приятели, с които да говори и да се разхожда, така че не идвал често. Но дървото го чакало с голямо нетърпение да дойде. То от душа го викало: „Ела. Ела. Аз те чакам.” Любовта чака ден и нощ. И дървото чакало. Дървото се натъжавало, когато момчето не идвало. Любовта е тъжна, когато не може да споделя, любовта е тъжна, когато не може да дава. Когато може да сподели, любовта е благодарна. Любовта е най-щастлива, когато може да се отдаде, напълно.
Колкото повече растял, толкова по-рядко момъкът идвал при дървото. Човек, който се уголемява, чиито амбиции растат, намира все по-малко и по-малко време за любов. Момъкът сега бил потънал в светски дела.
Един ден, минавайки покрай дървото, то му казало:
- Чакам те, но ти не идваш. Очаквам те всеки ден.
Момъкът отговорил:
- Ти какво имаш? Защо да идвам при теб? Пари имаш ли? Аз търся пари.
Егото е винаги мотивирано. Егото ще дойде само ако има някаква цел. Но любовта не е мотивирана. Любовта е сама по себе си награда.
Дървото изненадано попитало:
- Нима ще дойдеш само ако ти дам нещо?
Това, което се въздържа от даване, не е любов. Егото трупа, но любовта дава без уговорки.
- Ние не боледуваме от тази болест и сме радостни – казало дървото. – По нас цъфтят цветове. Много плодове растат върху нас. Ние даваме успокояваща сянка. Ние танцуваме от вятъра и пеем песни. Невинните птици подскачат по клоните ни и чуруликат, макар и да нямаме пари. Ако някой ден се забъркаме с пари, ще трябва и ние да ходим по храмове, подобно на вас, слабите хора, за да се учим как да постигнем мир, да се учим как да намерим любовта. Не, ние нямаме никаква нужда от пари.
Момъкът казал:
- Защо тогава да идвам при теб? Ще отида там, където има пари. Аз се нуждая от пари.
Егото търси пари, защото се нуждае от власт.
Дървото помислило малко и казало:
- Не ходи никъде, мили мой. Обери плодовете ми и ги продай. Така ще спечелиш пари.
Момъкът тутакси се зарадвал. Покачил се и обрал всичките плодове на дървото; обрулил даже и зелените. Дървото се почувствало щастливо, въпреки, че няколко вейки и клони били счупени, въпреки че част от листата му били паднали на земята. Любовта е щастлива и когато я трошат, но егото не е щастливо дори и след като получи.Егото винаги желае повече. Дървото не забелязало как момъкът дори веднъж не се обърнал да му благодари. То било получило вече благодарност от това, че момъкът приел да обере плодовете и да ги продаде.
Момъкът не се връщал дълго време. Сега той имал пари и бил зает да прави повече пари от тези пари. Той въобще забравил за дървото. Минали години. Дървото било тъжно. То копнеело момъкът да се върне – подобно на майка, чиито гърди са пълни с мляко, но синът и се е загубил. Цялото му същество било обзето от мъка.
След много години, вече възрастен, мъжът дошъл при дървото.То му казало:
- Ела, моето момче. Ела ме прегърни.
Мъжът отвърнал:
- Спри тези лигавщини. Онова беше детинщина. Аз вече не съм дете.
Егото възприема любовта като лудост, като детинска фантазия.
Но дървото го канело:
- Ела, полюлей се на клоните ми. Ела потанцувай. Ела поиграй с мен.
Мъжът рекъл:
- Спри тези безполезни приказки! Аз трябва да си построя къща. Можеш ли да ми дадеш къща?
Дървото възкликнало:
- Къща ли? Та аз нямам къща. Само хората живеят в къщи. Никой друг не живее в къща освен човекът. А забелязвате ли състоянието му след неговото затворничество между четири стени? Колкото са по-големи неговите постройки, толкова по-малък става човекът.
- Ние не живеем в къщи, но ти можеш да отсечеш и вземеш клоните ми – тогава може би ще си в състояние да си построиш къща – предложило дървото.
Без да губи време мъжът донесъл брадва и отсякъл всичките клони на дървото. Сега дървото представлявало само един ствол. Но любовта не се грижи за такива неща – дори ако крайниците и са отсечени заради любимия. Любовта е даване; любовта е винаги готова да даде.
Мъжът дори не се погрижил да благодари на дървото. Той си построил къщата. А дните преминавали в години.
Стволът все чакал и чакал. Той искал да го извика, но нямал нито клони, нито листа, които да му дадат сила. Вятърът духал покрай него, но той не успявал даже на вятъра да даде съобщение. И все пак душата му отеквала с една-единствена молитва: „Ела. Ела, мой мили. Ела.” Нищо обаче не се случвало.
Времето минавало и мъжът остарял. Веднъж той минавал оттам; дошъл и застанал до дървото.
Дървото го попитало:
- Какво друго мога да направя за теб? Ти дойде след много, много дълго време.
Старецът рекъл:
- Какво друго можеш да направиш за мен? Аз искам да отида в далечни земи, за да спечеля повече пари. За да пътувам, имам нужда от лодка.
Радостно, дървото отвърнало:
- Но това не е проблем, любов моя. Отрежи моя ствол и направи от него лодка. Ако мога да ти помогна да отидеш в далечни земи да спечелиш пари, това ще бъде такова щастие за мен. Но помни, моля те, че аз винаги ще те чакам да се върнеш.
Старецът донесъл трион, отрязал ствола, направил си лодка и отплувал.
Сега дървото било само един малък пън. И то чака неговият любим да се завърне. То все чака, чака и чака. Човекът няма да се върне никога; егото отива само там, където може нещо да се придобие, а сега дървото нямало нищо, абсолютно нищо, което да предложи. Егото не отива там, където няма нищо за придобиване. Егото е един вечен просяк, в състояние на непрекъсната нужда, а любовта е благотворителност. Любовта е цар, император! Има ли по-велик цар от любовта?
Една нощ и аз си почивах до този пън. Той ми прошепна:
- Този мой приятел още не се е върнал. Аз много се тревожа да не би да се е удавил или да се е загубил. Той може да се е загубил в някоя от онези далечни страни. Може дори вече да не е жив. Как ми се ще да имам новини от него! Тъй като се приближавам към края на живота си, дори и малко новини от него ще ме задоволят. Тогава ще мога да умра в щастие. Но той няма да дойде дори и ако можех да го извикам. Не ми е останало нищо, което да му дам, а той разбира само езика на взимането.
Егото разбира само езика на взимането, езикът на даването е любов.
Не мога да кажа нищо повече от това. Освен това нищо повече не може да се каже: ако животът ни може да стане като това дърво, да разпростре клоните си надлъж и нашир така, че всеки да може да се подслони под неговата сянка, тогава ще разберем какво е любов. За любовта няма писания, няма карти, няма речници. За любовта няма система от принципи.
Чудил съм се какво бих могъл да кажа за любовта! Любовта е така трудна за описване. Любовта просто я има... Ако любовта не се чувства в моите очи, в моите ръце, в моята тишина, тогава тя не може никога да се разбере от моите думи...
Източник: Spiralata
НАЗАД
