Любов от пръв поглед

Наближава 14 февруари и е крайно време да си намеря приятелка. За целта ще обикалям дискотеките. Твърдо убеден съм, че във всяко чалга заведение има поне една бедна душица, която е замъкната там насила от приятелите си и скучае ли скучае, докато антуражът й се замеря със салфетки и пее хитовете на Преслава. Малко подмолно е да имам изработен план за действие, но аз не съм сексуален хищник, а просто търся любовта!
На входа ме спира охраната и пита дали имам резервация.
- При Жорката отивам. – Нямам никаква идея кой е тоя, ама все един важен Жоро ще да има в Биад. Пускат ме, та даже и без да ме проверяват.

Не успях да намеря въпросната скучаеща, но се заговорих с едно момиче на бара. Разказа ми, че преди била модел, но така и не стана ясно за коя точно агенция е работила. Сигурно на свободна практика е снимала голи сесии за селскостопански календари. Плановете й за бъдещето били да станела CEO на голяма фирма, понеже най-умните и богати хора в света работели това. Макар да осъзнавам, че не сме един за друг, започвам да си постелям за следващ път.
- Искаш ли да излезем някой път?
- Ми, може.
- Добре, какво ти се прави? Да пием кафе?
- Кафе не обичам.
- Хубаво де, чай?
- Имам чувствителен език, не пия горещи напитки.
- Вода тогава, то компанията е важна.
- О, не, то във водата има микроби. Д-р Радева ми е забранила да пия вода!
- Да хапнем по нещо?
- Че то това храна ли е дето го ядем? Само нитрати, ГМО-та, КГБ-та, ЦРУ-та.
- Добре, кино?
- Ще видим. Само да не е 3D. И комедия да не е, че много мразя блудкави филми. Ужаси също, че после не мога да спя. А от експлозиите в тъпите екшъни ми пищят ушите. И трилър не искам, че много се напрягам, ако не знам какво точно се случва. И в никакъв случай драма, че не се кефя на тъжни истории. – Тая почти не е капризна.
- Окей, да се разходим в някой парк на въздух? Студеничко е, но ще се облечем топло.
- Да бе, те тия паркове са пълни с всякакви екстребицимолисти. – Ко речи? Тази за ексхибиционисти ли говори, или за някой торен бръмбар, за който е научила във форума на бг-мама?
- Ти сигурна ли си, че искаш да излезем?
- Еми то няма смисъл по принцип, аз май си имам приятел.
- А... май си имаш? Абе знаеш ли, аз май по принцип не пуша, ама ще ида да запаля една. Или май чух някой да ме вика. Или май съм забравил ютията включена. Или май ми падна кръвната захар и отивам да си купя вафла. Ти си избери.

Глътнах малко въздух навън и след това се впуснах в други приключения. Събрах три Фейсбука, но със сигурност ще си вися няколко седмици на пендинг френд рикуест, само за да ме попитат накрая „Познаваме ли се?“ А и честно казано, едната май имаше адамова ябълка. То с толкова грим и в тоя мрак, има само един сигурен начин да разбереш, но не бих рискувал да проверя. Тая вечер я пиши бегала.

Къде съм тръгнал и аз по тия заведения? Я иди да следваш едни финанси, сега всички миски това учат. В краен случай може да пробвам да си поръчам булка по интернет, както го правят по филмите.

На следващия ден реших да опитам нещо по-различно. Стига с тия дискотеки. Ще посетя Пощенска кутия за приказки в Sofia Live Club. И за тук си имам план. Пия два валериана да не се притеснявам, набелязвам жертвата и се присламчвам към компанията й. Чувал съм, че на теория щом те приемат приятелите й, е по-лесно да те приеме и тя, но в крайна сметка не успявам да реализирам идеята и вися сам на бара като абсолютен крийп.
След като събитието свършва, излизам отпред и я виждам. Чувството е зашеметяващо като удар с мокър парцал от кола в движение. Винаги един единствен поглед ми е бил достатъчен. Тя марширува бавно и си зяпа в телефона. Ще ида да я заговоря, ама какво да й кажа? „Здрасти, харесаха ли ти разказите?“ Тотална скука. Бих я излъгал, че са чели мой текст, но не съм такъв човек. Не, влизам й с най-голямата глупост, която ми дойде на ум. „Болеше ли, когато ангелче като теб падна от небето?“ Ако се поласкае, е много проста. Ако ме погледне кисело, е надута. Но виж засмее ли се подигравателно, значи е от наш'те.

Отивам при нея, пускам репликата и чакам реакция. Тя ме поглежда със снизходителен поглед тип „Ой, миличкия, ти сериозно ли?“, точно както ме изгледаха, когато като дете дадох предположение, че трамваят е закъсал, защото му е свършил бензина. След което започва да се смее. Йес, бе! Имаме игра. Последват стандартните въпроси. Ти къв си, що си, ти к‘ва си, що си. Не ми каза как се казва, но не ми пука дори името й да е Евстатия Прилепова, Дойчинка Многознаева, Паца Пачаръзка или Автономка Торимацова.

- Ти гладен ли си? – Това беше от ония въпроси, където те питат, ама всъщност ти казват какво ти се прави. Директно ме дръпна за ръката и ме поведе нанякъде.
- Какво ще ядем? Знам една жестока джанка в квартал Изток. До пет месеца ще е пуснала плод.
- Много питаш.

Въртим се в кръг из центъра и научавам все повече за нея. Истинска мъжкарана, но не в смисъл, че може да бутне повече от мен на лежанката във фитнеса, а че е от тези жени, които изглеждат еднакво добре както сменяйки гума на кола, така и с вечерна рокля с гол гръб. Като малка е ритала футбол с момчетата, прави разлика между пряк и непряк свободен удар, и не само, че знае какво е Старкрафт, ами и как се прави ръш със Зерглинги.
Поне два часа се разхождахме, докато стигнем до дестинацията. Мимас на Попа. Значи, водили са ме на пернишко суши с луканка. Водили са ме на спагети Болонезе за 28,99 лева порция в купичка за крем-карамел. Водили са ме дори да ям веган мъфини с броколи, хималайска пръст и мужик корен, ама за сефте ме водят да ядем мазни дюнери. Истинската любов е да си лъхате на чесън, но да не ви пречи. Тая е чисто луда. Май я обичам.

Чувствам се не в облаците, не на Международната космическа станция, за да им отчитам водомерите, не на кометата 67P/ Чурюмов-Герасименко, не на звездата Сириус, а някъде много по-далеч в космоса от Матю Макконъхи. Те толкова ми е хубаво.

Изядохме си дюнерите, като успях да се накапя едва веднъж.
- А сега какво? – Попитах аз.
- Как какво? Кой откъде е. – Дано си даде телефона.
Отиваме на метростанцията. Естествено, последният влак в моята посока е минал, а за нейната има още един. Тя ми хвърля изпитателен поглед.
- Ако искаш може да спиш при мен. – Така се усмихнах, че сякаш моментално ми поникнаха още 50 зъба и на мой фон котаракът Чешир от Алиса в Страната на чудесата би приличал на беззъба баба от участие на Оркестър Канарите в читалище Просвета. – Шшш, ало! Изобщо не си го и помисляй. Само да си опитал нещо и така ще те подредя, че такси за курс Люлин 6 за Младост 4 няма да можеш да си хванеш. Лягаш си там мирно на дивана и да не съм чула ни гък, ни оферти за „Хайде де, само малко!“.
- Слушам и изпълнявам! – След минута идва последният влак.
- Трябва да те питам нещо много важно. – Няма с какво да ме тушира. Неженен, неосъждан, става си ми. Всичко ми е в срок на годност и с гаранция.
- Коя зодия си? – Краката ми изтръпнаха и ме полазиха тръпки.
- Рак. Защо?
Усмивката й се изпари и лицето й посърна. Ако кажете на децата си, че ще ги водите в Дисниленд, но ги заведете на зъболекар, ще ви погледнат със същото изражение.
- Кога точно си роден? – Казвам дата и час, а тя се хваща за главата.
- Ужас! Асцендент Телец. – Клати глава недоволно, но се качваме и по домофона се чува „Внимание, вратите се затварят. Следваща станция „Сердика“. В този миг тя ме изблъсква с такава сила, че сякаш върху мен се сгромоляса парен чук. Излитам от влака, падам по задник и се плъзгам неадекватно по пода като африкански състезател по бобслей или Нео от Матрицата след отчетен десен прав от Агент Смит. Опитвам да се изправя бързо, но вратите се затварят. Тя се доближава до прозореца и се провиква:
- С Раци не излизам!

Изтупвам се и сядам на една от пейките. Перонът е пуст. Изгарям от желание да се почеша някъде, но нищо не ме сърби. Не мога да преценя дали ми е повече тъжно или смешно. Таблото показва нула минути. Но на мен тази нула. Ужасно много ми прилича. На среден пръст.

Този текст на Димитър Калбуров бе избран за Пощенска кутия за приказки. Вижте видео от четенето: