Тя се връща от работа пеш.
Вее вятърът зимен.
И дърветата, целите в скреж,
път й прaвят да мине.
Тя е вече пред къщния праг.
Здрачът сребърносин е.
И снежинките – вихрен рояк –
път й правят да мине.
Тя протяга към мене ръце.
Чувам нейното: “Сине…”
И синът с разтуптяно сърце
път й прави да мине.
Мама! Обич безкрайна е тя.
Стихва вятърът зимен.
И звездите далечни в нощта
шепнат нейното име.
Владимир Попов
НАЗАД
