Мислиш ли, че знаеш как изглеждаш...

- Красива си... – ми каза той, смеейки се с очи.

- Спри! – не издържах повече. Чувствах се лепкава.

- Да спра кое? – попита той.

- Спри да ми казваш, че съм красива!

- Защо? Това е самата истина.

- Не е, разбра ли? Не ме виждаш в края на деня, не ме виждаш точно когато излизам от душа, не ме виждаш, когато пробвам почти всяка дреха от гардероба си. Не виждаш колко отвратително изглеждам през по-голямата част от деня. Ти не виждаш това, което виждам аз в огледалото, така че престани да ми повтаряш, че съм красива... Защото не съм.

Той дръпна ръцете си и почти стана сериозен.

- Ти наистина не схващаш, нали? Мислиш си, че знаеш как изглеждаш, но нямаш никаква идея. За едно си права - аз не те виждам така, както самата ти се виждаш, но и ти не се виждаш така, както аз те виждам.
Ти не виждаш начина, по който се смееш, начина, по който разказваш някаква история. Няма как да видиш начина, по който светят очите ти, когато говориш за книгите, които обичаш. Не виждаш начина, по който заспиваш в ръцете ми, начина, по който се будиш сутрин. Заради всички тези неща, аз имам пълното право да те наричам красива...