Любовта е красиво чувство, нали?
Обзема сърцата ни, умовете ни, душите ни. Кара ни да полудеем. Кара ни да летим.

Обичах те. Безумно. Лудо. Истински.

Ето, не се страхувам да го кажа.
Не се страхувам да призная, че се нуждаех от теб. Че ти беше всичко за мен. Че в момента, в който влезе в живота ми, го промени. Ме промени.

Но нашата приказка нямаше щастлив край. Обещанията, които ми даваше, така и не се сбъднаха. Ръцете ти никога не ме прегърнаха истински. Не ми даде безрезервно сърцето си.

A аз те чаках. О, как те чаках. И се надявах. Дълго време. Безкрайно дълго.

Докато накрая се уморих. Вероятно и ти се умори. Умори се да виждаш тъгата в очите ми. Умори се да виждаш, че не съм щастлива. Но не направи нищо, за да промениш това. Защото не можеше. Защото не искаше.

Но аз не ти се сърдя. Вече не. Нещо в мен остана да горчи, но знам, че и това ще мине.

Обичах те. Повече, отколкото обичах самата мен.
Вече не. Сега се уча отново да обичам себе си.
Вярвах ти. Безрезервно.
Вече не. Сега се уча отново да вярвам в себе си.
Живеех, за да бъда с теб.
Вече не. Сега се уча да живея истински.

Вярно е, не съм те забравила. Никога няма да те забравя. Защото имахме красиви мигове. Мигове, които от време да време се връщат пред очите ми. Но после отминават. Защото вече имам друг живот. Други мечти. Други стремежи.

Преодолях те. Преболях те. Раните ми заздравяха. Душата ми се съвзе. И аз отново започвам да дишам.

Затова, не се тревожи за мен. Справям се чудесно без теб.

Всеки ден посрещам слънцето и се радвам, че съм жива, че живея в ново настояще, че ме чака друго бъдеще. Че в живота ми вече няма излишна драма. Че не боря за обречени каузи, че не участвам в предварително изгубени битки.
На устните ми отново има усмивка. В очите ми вече няма сълзи. Чувствам се силна. Чувствам се себе си.

Затова, не се тревожи за мен. Справям се чудесно без теб.
Преоткривам светлината в себе си.
Преоткривам живота си.
Преоткривам мечтите си.

Преоткривам жената, която съм. И повече няма да й обърна гръб.

 

Автор: Мариса Донъли