Няма родител, който да не иска да бъде перфектен в отглеждането и възпитанието на децата си.

Когато дойде моментът да се появи новият малък човек, най-вероятно сте изчели хиляди страници информация за хранене, приспиване, говорене... и всичко, което може да ви хрумне. 

Заринати сме и от проучвания за „най-правилния“ начин за възпитание, но истината е, че няма такъв. Разровите ли се, ще се натъкнете на поне 5 различни мнения по въпроса за методите за дисциплина, например.

Наистина ли вярвате, че има универсално единствено и правилно решение?

Каквото и да изберете за своя теория, тя винаги ще бъде пречупена през това, което вие сте получавали като дете. 

Когато стане въпрос за наказания, вижданията се разделят на два крайно полярни фронта: „за“ и „против“.

Много родители са склонни да осъждат „шамара“ като средство за възпитание. В повечето случаи те се осланят на тезата, че всяка негативна поведенческа проява е вид комуникация - търсене на нещо, което липсва на детето. Изхождайки от тази визия, „пошляпването“ е недопустимо, защото отрочето ви не само не получава това, от което има нужда, но е наказано, че го е поискало.

Къде е истината?

В дебелите книги и милионите статии, пълни със съвети за правилно развитие на децата, се подвизават теории, които са представени в идеален вариант. Бихме могли да се осланяме на тях, ако детето ни е създадено по определен модел. Но това няма как да се случи. Емоциите са толкова индивидуални, че трудно бихме могли да използваме принципите, които ни се предлагат в чистия им вариант.

Родителите са склонни да изискват от себе си перфекционизма, описан във всички тези проучвания. Най-лошото е, че започват да го изискват и от децата си. Когато изпаднат в задънена улица и не могат да се справят, се появяват вината и срамът. Първо към себе си, после спрямо детето, което не е в рамките. Именно тогава повечето възрастни са склонни да се превърнат в негативния, потискащ и постоянно изискващ родител. Това желание за постигане на определен идеал се предава на децата във формата на психически тормоз.

Ако родителите осъзнаят, че е абсолютно нормално да се допускат грешки, тогава ще възпитат много по-балансиран човек.

Има ситуации, в които единствено „шамарчето“ би помогнало. В такива случаи не се обвинявайте. Вие сте тези, които познавате детето си в дълбочина. Този, който ви съди, има собствен проблем, защото да даваш мнение без „да си бил в обувките на някого“ е цинично.

Животът е устроен така, че да ни покаже нещата, които не успяваме да разберем. Всички сме склонни към критика и вярваме, че сме прави, но ако бъдем поставени в подобна ситуация (каквато и да е тя), най-вероятно ще постъпим по същия начин.

Хората не се делят на „добри“ и „лоши“. Има ситуации, в които постъпваме по най-добрия начин, на който сме способни в момента. И това е относително понятие за обществото.

Да бъдеш родител никак не е лесно. Изисква се много търпение и самоконтрол. И когато следващият път се чуете да казвате: „Че вие никога не бихте направили подобно нещо“, се замислете отново.