Сам се поставих на пиедестал за това, че върша нещо толкова простичко, като да помагам на жена си с отглеждането на бебето ни.
Говорех си с жена си за дългата нощ, която бяхме прекарали в грижи за бебето, когато казах: "Поне ставам с теб. Много мъже не го правят. Трябва да бъдеш благодарна". Бях уморен. И го казах сякаш тя бе късметлийка да ме има. Сякаш бях невероятен баща.
Понякога разговаряхме за бащите, които познаваме и знаем, че не стават нощем, за да се грижат за бебетата. Те смятат, че това е работа на майката. Но тя не смята така. Мел просто кръстоса крака, погледна ме в очите и каза: "Искам да спреш да говориш така".
По това време Мел беше студентка редовно обучение, майка на три деца и доброволец в училището. Тя прекарваше часове на кухненската ни маса, надвесена над клавиатурата, с учебник върху десния й крак и малко дете, дърпащо крачола на левия й крак.
И въпреки отдадеността й на образованието и моите опити за отмяна, тя често коментираше натиска, който изпитваше за това да пази къщата чиста - да не говорим за воденето на децата на лекар, готвенето, транспортирането на децата по спортни и извънкласни дейности, това да ги поддържа чисти и здрави и да наблюдава тяхното поведение на публични места.
Тя беше студентка и майка, и все пак чувстваше огромно напрежение да бъде единствената, която гледа децата ни. Там бях и аз, подхранвайки тези очаквания, като споменавах помощта си през нощта, сякаш беше някакъв огромен подвиг.
Естествено, аз не мислех за нищо от това в този момент. Това, което казах, беше моят начин да я накарам да забележи моя принос за брака ни. Като баща често се чувствам сякаш разбивам калъпа, защото помагам у дома. Когато се прибера от работа чистя, ставам през нощта и върша много други неща, за да направя брака ни равно партньорство. Но по някаква причина имах чувството, че трябва да се обърне специално внимание на това, че правя неща, които в продължение на дълги години, са били смятани за задължение единствено на майката.
Бях облечен с памучни панталони и риза с ръка. В дясната ми ръка бе лилавата чанта с обяда ми. Спрях за момент, отстъпих крачка назад и казах: "Защо? В смисъл, че това е вярно. Правя много неща, които другите татковци не вършат. Аз съм добър човек".
Мел се бе изправила с бебе на ръце. По-големите ни две хлапета все още спяха, затова и шепнехме.
"Защото това ме кара да се чувствам сякаш не сме партньори. Кара ме сякаш искаш да ти целувам задника всеки път, в който ставаш посред нощ. Бебето е и твое".
И продължихме така известно време. Тя ми каза, че оценява всичко, което правя, за да помагам вкъщи, но мрази начина, по който се държа - сякаш правя нещо наистина голямо, когато в действителност просто върша това, което трябва да върши всеки татко.
Първосигналната ми реакция беше да се ядосам. Исках да й дам списък с други бащи, които познаваме - роднини и приятели, които все още живеят с остарелите представи за ролите на мъжете и жените. Опитах да отворя уста, но спрях за миг, помислих за чувствата си и разбрах, че е най-добре да изляза, преди да кажа нещо, което не трябва.
Затова и тръгнах за работа, без да продумам нищо. Карах към офиса ядосан.
Бяха минали 20 минути от 30-минутното ми пътуване, когато помислих за последния път, в който бях измил съдовете. Предполагах, че трябва да получа похвала или награда и за първи път се запитах "Защо?". Аз също ядох. Тогава си помислих за пускането на прахосмукачка и прането и осъзнах, че имам същите очаквания и за тези задължения и изведнъж се почувствах като идиот.
Разбирането, че Мел е отговорна за дома и грижата за децата е толкова дълбоко вкоренено в съзнанието ми, че се поставих на пиедестал за правене на нещо толкова просто, като това да помагам на жена си в грижите за бебето през нощта.
Докато паркирах и тръгнах към офиса, вече се чувствах наистина ужасно. Обадих се на Мел от работата и й казах, че съжалявам.
"Права си", казах аз. "Това е партньорство и аз не трябва да се държа сякаш върша нещо удивително само защото ставам посред нощ. Ще престана".
Мел замълча за момент. След това каза просто: "Благодаря ти".
НАЗАД
