Нека ти мечтая

Изгледах го с възможнo най-нормалния си поглед:

- Господине, пратката Ви има наложен платеж 55.20 лв. и куриерска услуга 5.63 лв.
- Ама не може така... Аз имам sms, да си погледна телефона! Изчакайте!
- Ок, разбира се, ще Ви изчакам да си погледнете телефона.

По стъклените прозорци се стичаха капки дъжд.

Бях там. Беше пролет. Пролет, каквато не бях виждала през живота си. Вървях бавно през парка, а слънцето беше прекрасно. От онези прекрасни слънца, които нито те дразнят с горещината си, нито те притесняват с отсъствието си. Беше пролет. Бе Париж. Хората говореха на език, който не разбирах, но за мен хората не бяха важни. Вървях безцелно, облечена в рокля на цветя, носех се по асфалта, слънцето ме докосваше срамежливо и всичко бе Париж.

- А, ама Вие сте права! Има куриерска услуга. Вярно, аз нещо не съм довидял.

Изтръгна ме от мислите ми брутално. Погледнах го, а в очите ми още грееше парижкото слънце. Усмихнах се, той си плати, взе си пратката, остави ми бакшиш и каза, че по-мило обслужване не е получавал. Честно казано исках да протегна ръка и да изтръгна елегантно сърцето му в комплект с торакса. Това беше преди Париж. И докато душата ми беше в Париж, тялото ми му издаде касов бон за куриерската услуга.

***

Дъвчех си обецата на езика и се опитвах да замълча. Опашката пред касата ѝ не намаляваше! Опашката не помръдваше! А девойката, която бе служител на мобилен оператор, бе самото въплъщение на думата флегматичност. Дойде и моят ред. След двадесет минути. След три побелели косъма и след лекцията на бабата зад мен как си плащала домашния телефон с пенсията:

- Номера Ви?
- 08******
- Име?
- Радина Стефанова.
- ЕГН?
- МОЛЯ?
- Единен граждански номер.
- Знам много добре какво е ЕГН? Защо Ви е нужно ЕГН-то ми. Искам само да си платя телефона! – изсъсках аз и погледът ми се превърна в лава.
- Ами... тук пише. Не знам. Ще питам управителя. Момент....

Девойката изчезна. Опашката запуфтя.

Бях там. Беше лято. Миришеше на прах и земя. Нямах сили да се помръдна. Слънцето бе жестоко. Пареше под петите ми, а аз не помръдвах. Беше лято, което имаше вкус на ром. Гъст черен ром, който ухаеше на пушек и секс. Куба беше. Бях полуоблечена, с несресани коси, полупияна и възбудена. Беше задушно, кожата ми лепнеше, устата ми беше суха, устните ми бяха напукани. Бях влюбена, чувствах го с кожата си. Слънцето ме жигосваше, нозете ми пареха, гърдите ми дишаха. Беше Куба.

- Управителят, каза да Ви се извиня, това е кон-конфен-конфидинциална инфор....

Отново изтръгната. Лавата в очите ми бълбукаше.

- Шшшт... Знам. Спокойно. Ето парите за сметката. Лек ден.

И докато душата ми пушеше кубински пури, тялото ми помаха за чао на бабата от опашката.

***

Държах макетен нож. Това не беше на добре.

- Аре бе, колежке. Едно напред. Едно назад.
- Виж сега, това едно е пратка. На човек, който я чака вече 5-ти ден. И ти я носиш. На 6-тия. Счупена!
- Аре, г‘син Милчев ше си я зелепи. Ха-ха-ха.


Бях там. Беше ранна есен. Като онази есен, в която се бях родила. Онази есен от детството ми мисля. Морето беше... онова море. Кристалното море, което всеки е сънувал. Онова безшумно море, в което не искаш да влизаш, защото те е страх да не го счупиш. Беше хладно, студът се приближаваше на пръсти и танцуваше около мен. Бе Санторини. Седнах в пясъка и зарових пръсти в него. Бях спокойна. Друго не чувствах. Друго не исках, друго не беше нужно. Бе Санторини и бе есен.

- Едно автографче тука, колежке.

Изтръгната ненужно. И докато душата ми слушаше морето, тялото ми подписваше описа на колегата.