Миризма на сапун и омeкотител, на чисто по дрехите ни. Вдишваме, за да си мислим, че пролетта не липсва. Но тя ни липсва зверски въпреки това. Още отпреди да бъде само по 20 дни и люляците да цъфтят за малко. И да вали като в написано от Маркес.

Без да знаем, ни липсва от деня, в който сме се родили, до деня, в който се срещаме. Липсва ни и след това, но този път вече знаем.

Пролетта ни липсва в смисъла на детство и любов, която надали ще имаме. Докрай. В смисъла на нещо, което ще настъпи, точно когато си тръгваме. И отиваме другаде, където е друго.

И все пак пролетта ще дойде. Съвсем скоро. Защото е почти март. И после е съвсем април. Защото студът винаги си тръгва отегчен, че не му обръщаме внимание.

Та... Тя ще дойде и ще влезе в теб през прозореца в хола ти и в мен през глътките бира в градинката отсреща. Докато се смея на нещо. Което някой друг е казал. Няма никакво значение. Този момент е конкретен. Моментът, в който пролетта настъпва. Това действително се случва изведнъж и ти ще го усетиш. И ще се усмихнеш, и ще помниш, че съм ти казала. Как точно става. Да, така точно става. Виждаш ли? Както никога преди и с никой друг.

И след това, под цялото това безумно голямо слънце, ще можеш да ме видиш, защото винаги ще съм наблизо. Но този път - с ожулени колене, с прозрачни руси мигли и още по-прозрачна рокля, и с изгорели рамене, и синини от падане с колело. И малко кльощава от неядене, защото жегата убива апетита.

И после пак, в меланхолията на лятото, ще те видя. В замръзналата му следобедна прецизност. В неподвижно спрялото време. Когато часовете са дълги и всяка секунда един без друг, ако така е писано, е отмъщение за отсъствието на воля и отрова, която лепне по трахеята. И трудно се преглъща след това.

Но те преглъщам.

Вижте още истории за Любовта