След като Денят на детето отмина преди няколко дни, решихме да ви разкажем историите на няколко деца, които са нямали щастието да имат детството, което всяко дете заслужава.
Първи курс, зимата. Предложиха ми да стана Дядо Коледа в дом за сираци. Научих няколко стихчета и игри, облякох костюма, залепих брадата и мислех, че съм готов. Не, по дяволите, невъзможно е да се подготвиш за това. Защото, когато влязох, децата се развикаха, че не съм истински (вече си мислех, че това е истински провал). Когато дойде време за подаръците, всяко дете каза стихотворение и прошепна в ухото ми своето желание: да си намери мама и татко или те да го намерят. Всички деца, без изключение поискаха това... След тържеството дълго време тихичко пуших и плаках, защото не можех да им дам и частица от това...
Често посещавах детския дом. Децата ме научиха на много неща, беше добра мотивация. Но едно събитие ще запомня завинаги. Седях си в коридора. Зад ъгъла се показаха момченце и жена, която приличаше на негова майка. Беше дошла да го види и да му донесе подарък... пакет спагети... Но това момченце просто светеше от щастие, защото с него беше майка му.
Аз и моят брат близнак останахме сираци и до 5-годишна възраст живеехме в детски дом. След това бяхме взети в различни семейства. Не си спомням много за брат си, помня само последния ден, когато се скрихме в една огромна кутия за играчки и плачейки и смеейки си споделихме кой какъв ще стане и си обещахме да се намерим. Минаха години. Сиропиталището не ми даваше никаква информация за него - нямали право. Завърших училище и продължих да уча за морски биолог, защото тогава, в кутията казах на брат ми, че ще стана такъв. Вярвам, че ако изградя живота си така, както планирах тогава, със сигурност ще срещна брат ми. Не искам нищо друго от този живот, само да го намеря.
Веднъж помагах да се доставят подаръци от неравнодушни хора в дом за сираци. В случая бях само шофьор. Но не мога да опиша погледите и чистата радост на децата! Играх с тях, аз огромния великан, а те – „нападаща” ме тълпа дребосъци.
Когато дойде време да си тръгна... това беше най-трудното нещо. Бях толкова силно впечатлен и разтърсен, защото макар и човек на възраст, след като се прибрах у дома, ревах цяла нощ. Сега вече редовно помагам на децата, с каквото мога.
Вървях по коридора, гледайки към спалните. Тихо бе, тъй като всички все още спяха. Последните тихи минути на работата ми рано сутрин. Точно тогава влизах в стаята и дърпах завесите. Децата започваха да се въртят, надигат главички, някой вече бе станал преди тях. Едно момче винаги се опитваше да си оправи леглото с една ръка, седнал на ръба, без да отваря очи. Друго от децата идваше при мен, притискаше носа си в бузата ми и стоеше така в продължение на няколко секунди, промълвайки сънено "Добро утро, мамо!".
Моя позната до пенсионирането си работеше в родилен дом. Разказваше ми, че много пъти починали след раждането деца е подменяла с деца, изоставени от родителите им. Водила си списък. Цели 42-години от 1963 до 2005 година, тя спасила от дом за сираци 282 деца. На въпроса ми дали не съжалява, че е нарушила закона, тя отговори, че съжалява само за това колко малко е успяла да направи.
Веднъж журналисти решили да посетят сиропиталище. Те не виждат разлика дали при тях са дошли артисти или депутати, но разбират, че сега ще има концерт, а след това всички ще получат играчки и лакомства. Най-популярната форма на благотворителност – да дойдат за кратко, да организират празник, да раздадат подаръци, да зарадват децата... И да си отидат, оставяйки всичко, както си е било.
Историята, която ще ви разкажа, чух от персонала на испанското посолство. Заможно семейство много искало да има внуци. Но дъщерята и сина не бързали да имат деца. Неочаквано веднъж по телевизията видели историята на едно момче, което било сираче. А след това чули, че фамилията на детето е същата като тяхната и решавайки, че това е съдба, го осиновили. Сега живеят щастливо заедно в своя дом в Испания.
Приятелят ми работи като барман в известно заведение. Там има строг фейс - контрол и стриктно се спазва забраната да не влизат деца. Вчера ми разказа как в бара влязло момиченце на 6 години и го помолило да ползва тоалетната. Пуснал го, а след него се появила цяла върволица от мъничета. Изяснило се, че децата са от детски дом и са на екскурзия. Моят състрадателен приятел поканил всички деца в бара заедно с ръководителите и ги почерпил с безалкохолно.
Намерих на гарата 12-годишно момче, избягало от сиропиталището, просещо и скитащо. Нахраних го и го изкъпах. Момчето се оказа добро и умно. Разбрах, че не мога просто така да го върна в детския дом. То се съгласи да идва при мен през уикенда. После започна да остава и през седмицата. Приятели и познати ме критикуваха, защото не беше лесно. Имаше от всичко - и кавги и викове: "Ти не си ми баща!" А когато дойде време да получи паспорт, той взе моята фамилия. Възпитах добър син.
Събирах помощи за детски дом. Пристигнахме там с играчки, дрехи и бонбони. Дълго разговаряхме с децата и играхме. Когато стана време да си тръгваме, към мен се приближи едно момиче на около 12 и каза: "Обичам, когато хората идват при нас да общуват, а не само да направят снимки, след това да си приберат играчките и да си заминат. "
НАЗАД
