Помниш ли как за пръв път ти отворих вратата на онази моя невзрачна ергенска квартира, която след време ти някак превърна в дом. Дотогава си мислих, че тайната на уюта е в обзавеждането, а то се оказа, че се крие в човека до теб.

Помниш ли? Бяхме се разбрали, че ще гледаме филм. Не, не, наистина. Това беше идеята. Бях свалил и филма и субтитрите, всичко беше готово. Не се смей, наистина. Толкова бях хлътнал, че почти нямах никакви задни мисли. Почти. Щеше да ми е напълно достатъчно дори просто да гледаме филм. А то каква стана... Не знам колко пъти го спирахме, но май успяхме да го догледаме чак на следващата вечер. Бяхме ненаситни като тийнейджъри, сякаш всичко ни бе за пръв път. Много беше странно. Правил си нещо стотици пъти, а изведнъж е толкова по-различно и милион пъти по-хубаво. Не бях и предполагал, че е възможно дори едно хващане за ръката да ми действа възбуждащо. Нито пък, че мога да получа оргазъм и да си остана възбуден. Май именно в такива случаи му се вика „правене на любов“.

Помниш ли как преди да събера смелост да ти дам ключ от вкъщи, винаги си забравяше по нещо? Фиби, сутиени, пуловери... Знам, че всъщност ги оставяше нарочно, но изобщо не ме дразнеха или притесняваха. Напротив. Всеки път търсих притеснено дали има нещо ново и си отдъхвах, когато го намирах. „Ще се върне, няма как да изостави тази шнола и да не я види повече!“ Трябва да ти призная, че ти извадих ключ още след първото ти преспиване. Налагаше се да си обещая, че ще ти го дам чак след месец, за да не изглежда твърде прибързано и плашещо. Да, знам, много беше скапана бравата. Трябваше специално да те обуча как се отключва. Помниш, нали? Първо леко повдигаш дръжката и тогава завърташ ключа. Беше феноменално, когато за пръв път си отключи сама, макар че първосигнално грабнах един тиган, понеже си помислих, че някой идва я да ме обира, я да ме отвлича, но набързо се сетих. „Ей, вярно, бе, аз вече не живея сам.“

Помниш ли как донесохме всичките ти дрехи с онези големи куфари, два от които беше взела от приятелки, за да можеш да събереш всичко? Правих пет курса от колата само за да ти сваля обувките. Убеден съм, че половината не си ги обувала никъде, освен в магазина, от който си ги купила. И не ми стана ясно защо приватизира повечето ми фланелки и ги преквалифицирала на нощници, но честно казано, не ти направих забележка от егоистични подбуди. Прекалено много ми харесваше да те виждам облечена само по моя фланелка, а най-хубавото бе, че после всички ухаеха на теб.

Помниш ли как за пръв път си направихме пица? Леле, какъв въглен стана. Казах ти, че не е разумно да правим секс, докато чакаме да се изпече. Нищо де, после за малко да успеем да я продадем в OLX-a като голям диск за ъглошлайф.

Помниш ли как всяка втора събота ме будеше рано-рано, за да чистим? Мамка му, то си е чисто. А и не е яко да се бърше прах често. Иначе как ще дойда като дете с парцала, за да ти набутам пред лицето и да се похваля: „Виж, виж! Виж колко е било мръсно!“

Помниш ли как когато повече пречих, отколкото помагах, ме екстрадираше да ходя на пазар, за да не те възпрепятствам, но после те заварвах да си гледаш сериала с парцал в ръка, без почти нищо да е пипнато?

Помниш ли как все ми даваше зор да се обличам, понеже ще си готова след пет минути и не искаш да ме чакаш, но в крайна сметка аз те чаках по половин час, защото все решаваше, че трябва да се преобличаш отново?

Помниш ли как за пръв път покани на гости приятелките си вкъщи? През цялото време ме настъпваше под масата, когато говорех глупости. Направо ми беше посинила ходилото с всички тези настъпванки в стил „Да не се изложим пред чужденците.“

Помниш ли как се карахме в началото? Имахме уговорка да си викаме на почивки и даже специално си взехме от онези таймери за варене на яйца, за да измерваме времето по равно. А идеята ми да си казваме всичко лошо, след като сме вдишали цял балон с хелий беше гениална, нали? Признай, че беше така! Накрая каквото и да си казвахме, винаги ни ставаше твърде смешно, че да го вземем насериозно. Малките ни скандали бяха ужасно приятни, защото винаги завършваха с най-феноменалния секс.

Поне такива бяха до един момент. Веднъж не взехме таймера, друг път нямахме балон с хелий... Май често се случва така. Хората първо не могат да се скарат за нищо, после се карат за дреболии, след това могат да се скарат за всичко, а към края са по-често скарани и сърдити, отколкото щастливи.

Помниш ли последния ни скандал? Не беше като по филмите. Нагледно нямаше нищо счупено. Първо беше много шумно, а после много тихо. Тишина, в която и двамата гледаме в една точка и знаем, че всичко е свършило. Тогава никой няма сили каже нещо повече. Можем само да легнем с гръб един към друг в леглото, което сме делили толкова вечери. В което сме изпитвали щастие, за което само сме мечтали досега. Странно е, но от всички неща на света нищо не ме е карало да се чувствам толкова завършен и смислен, колкото това да те гледам как се разсънваш до мен. А сега сякаш нещо се къса, защото знам, че утре сутрин ще се събудиш и ще си събереш най-необходимото. Няма да кажеш нищо. Няма да чакаш да те моля да останеш. Няма да се колебаеш. Няма да се пазариш. Колкото и да те боли, просто ще си тръгнеш. Не съм и подозирал колко бързо може да мине нощ, в която човек не е мигнал и за секунда. Безумно плашещо е да виждаш как утрото настъпва и слънчевите лъчи бавно пълзят по пода. Няма ли кой да дойде и да ми каже как трябва да постъпи един мъж, когато целият му живот се кани да излезе през вратата и да го остави завинаги? Какво да направя? Да те спра, да те прегърна силно и да ти призная, че без теб нищо друго няма да има смисъл? Да ти кажа, че те обичам и не мога да ти позволя да си тръгнеш? Да заявя, че искам да си майка на децата ми? Искам да го кажа. Вярвам го. Осъзнавам го. Но някак си е късно, защото вече няма да ми повярваш и ще си помислиш, че го казвам, за да те задържа. И как би взела тези думи за истина, като в последната половин година не съм ти показал истински нито веднъж това, което сега искам да изкрещя? Много боли, когато си си виновен сам, а на мен, за съжаление - никой не ми е виновен. Знам, че някъде там във времето съм допуснал да сваля гарда. Превърнал съм се в най-обикновен кретен, който е имал късмета да намери нещо безценно и да го пропилее. И сигурно заслужавам, че сега си тръгваш, защото спрях да говоря с теб толкова, колкото в началото. Спрях да ти казвам колко си красива. Спрях да се интересувам от нещата, които те палят. Спрях ежедневно да опитвам да те печеля наново, както го правех, когато те срещнах. Спрях да полагам усилия и приех всичко за даденост. Тъжно е, че се обичахме толкова много, но това не бе достатъчно.

Обръщаш се на прага на вратата, а на мен така ми се иска това да е онзи първи път, в който си пред него. Това да е началото, а не краят. Как се казва довиждане в подобна ситуация? С целувка по бузата? С подаване на ръка? Или само с поглед? Сбивал съм се десетки пъти, но никога не съм вярвал, че най-болезненото докосване, което някой може да ми причини, ще бъде твоята прегръдка за сбогом.

По филмите винаги в последния възможен миг единият се сеща, че трябва да направи грандиозен жест и догонва другия на летището. Сякаш ако веднъж самолетът отлети, всичко ще свърши окончателно, защото никога повече няма да има втори полет за същата дестинация. В реалността не е така. Аз знаех точно къде живее братовчедка ти и можех да дойда във всеки един момент. Беше едва на двадесет и пет минути от мен, но какво значение има дистанцията? Бих те догонил и на най-далечния край на света, но каква би била ползата, ако ти не искаш да ме видиш?

Мина не малко време преди да ми дойде кураж дори да взема химикалката и да ти напиша това писмо. Още два пъти по толкова ми отне да успея да го изпратя. Не го написах, за да те убеждавам колко различно ще бъде всичко, защото се съмнявам, че ще е така. Аз няма да се променя. Не искам и ти да се променяш. Вероятно ще продължават да ни дразнят същите тъпотии, но може би този път ще сме по-зрели, за да ги приемем. Със сигурност ще се караме от време на време, но ще ни минава. Иска ми се да ти обещая безброй неща, но няма да го направя. Думите не струват колкото действията. Затова искам да ти дам нещо, което притежавам откакто се помня. Само че е малко сложно. Винаги е така в живота. Защото за да го получиш, ще трябва да се откажеш от нещо, което ти притежаваш откакто се помниш. Досещаш се, нали? Искам скоро да си имаш нова фамилия. Моята. Знам, че е леко шокиращо и че съм страшно дърво. Що за идиот предлага брак с писмо?! Е... същият. Естествено не очаквам да ми отговориш във Фейсбук. Истината е, че куриерът беше поставено лице и минута, след като ти остави писмото, аз седнах на стълбите срещу вратата ти. В момента съм там, по всяка вероятност по-блед и притеснен от всякога. В джоба ми има пръстен. От теб не се иска много. Само да отвориш вратата.