Било някога, много отдавна. Страшен морски звяр обитавал морските дълбини. Наричали го Демонът на завистта. Когато бил малък, бил прекрасен като ангел, но завистта полека-лека го превърнала в най-грозния обитател на планетата. Демонът на завистта мразел целия свят, защото винаги намирал за какво да завижда на всяко живо същество. Някой му се струвал по-красив, друг – по-щастлив, трети – по-умен... Живеел в непрекъсната злоба и цялото си време посвещавал да унищожава хората.

Минали векове и ужасното морско чудовище остаряло, а силите му започнали да го напускат. То разбрало, че въпреки всичките си старания да унищожи света, животът продължавал. От безпомощност и яд започнало да се самоизяжда. Престанало да се движи и да се храни.

Настъпил смъртният му час и демонът повикал Завист, единствената си дъщеря, за да се сбогува с нея:

– Завист, аз умирам! Ти ще наследиш всичко, което имам и ще довършиш моето дело. Знай, че ти си по-силна от мен, защото твоята майка беше земна жена. Затова ти ще можеш да властваш не само над моретата и океаните, но и над сушата. Давам ти моя отровен спрей, с който ще можеш да впръскваш в душите на хората завист. Едва сега разбрах, че вместо да ги убивам, на хората е трябвало да давам от моята завист и те сами щяха да се погубят взаимно. Спреят никога няма да свърши. Пази го и го използвай на воля. Когато отровиш със завист и последния земен човек, планетата ще бъде само твоя. Ти ще властваш над нея завинаги. Помни още, че спреят действа само върху недоволни и сърдити хора. Видиш ли усмихнат и добронамерен човек, подмини го и чакай мига, когато той ще се почувства слаб и беззащитен. Тогава му вкарай отровата.

Завист била любопитна и напориста девойка. Тя наследила от баща си желанието да поразява мними и реални врагове, но за целта използвала лъжливия си заядлив език.

Завист живеела в пълна самота, защото никой не искал да я доближи. Не била способна да се гордее със себе си, тъй като смятала, че е неудачница за разлика от всички други хора. Вярвала, че животът е безкраен низ от несправедливости. По тази причина тя не желаела никому добро освен на себе си.

След като получила отровния спрей, с който да заразява хората с вируса на завистта, сърцето й за пръв път се изпълнило с радост. Без да губи време тръгнала по света. Повечето хора, които срещала, били такива, каквито искала – с навъсени лица и недоверчиви погледи. Пръсвала частички завист върху тях, които бързо прониквали в душите им. Завистта мигом пораждала омраза и злоба към околните. Заразеният човек започвал да вярва, че е нещастен, защото някой друг го превъзхождал с нещо. Така приятелки се разделяли, мъже спирали да си говорят, деца разваляли приятелството си...

Причини за завист се появявали лесно и бързо, но колкото и глупави да изглеждали отстрани, хората страдали истински. За жалост, завистниците измъчвали не само себе си, но търсели начини как да навредят на щастливците. Едни отмъщавали с груби и обидни думи. Други клюкарствали и сплетничели. Трети клеветели. Четвърти биели. А някои дори убивали от завист.

Завист била във възторг от постигнатото. Тя отравяла първо душата, а след това и цялото тяло. Някои започвали тежко да боледуват, влошавали здравето си и умирали, а други се избивали. Така човечеството било изправено пред самоунищожение.

За да изпълни изцяло пъкления си план, на Завист й пречели само онази част от людете, които се радвали на малкото, което имат и чуждият успех не ги натъжавал. Това били лъчезарни хора, с усмихнати лица и добри сърца. Те знаели, че всичко е в техните ръце. Били уверени в собствените си сили. Не обвинявали другите за своите неуспехи, а се учели от грешките си.

Тук завършва тази приказка. Защото Завистта и днес продължава да върви по света и да впръсква отровата си в човешките души. Какво ще се случи по-нататък, все още никой не може да предскаже.

Дали Завистта ще успее да погуби човечеството, зависи само от нас!

Източник: Gnezdoto