Веднъж един човек минал покрай къща, на чиято веранда седяла възрастна двойка на люлеещи се столове. Между възрастната жена  и стареца, който четял вестник, лежало куче, което стенело, сякаш от болка.

На другия ден човекът отново минал покрай къщата и отново видял същата картина: възрастните хора спокойно се люлеели на столовете си, а между тях лежало куче и жално скимтяло.

Озадачен, човекът си обещал, че ако и утре кучето скимти, то той ще поговори с възрастната двойка.

За беда и на третия ден човекът видял същата сцена: бабата се люлее на стола, дядото чете вестник, а кучето лежи на своето място и жално скимти.

Мъжът не можел да подмине равнодушно страдащото куче, затова се приближил до възрастните хора и попитал:

- Извинете за безпокойството, но от няколко диа минавам от тук и чувам жалното скимтене на кучето ви. Какво му има?

- На кучето ли? – попитала старицата. – Легнало е върху стърчащ пирон.

Озадачен от отговора ѝ, мъжът попитал:

- Ако лежи на пирон и го боли, защо просто не се премести?

Старицата се усмихнала и поучително му отвърнала:

- Това, драги мой, означава, че го боли до толкова, че да скимти, но не до там, че да направи нещо, за да го промени…

Какъв е изводът: често се оплакваме, че ни е писнало от всичко, че нещо трябва да се промени, но същевременно нищо не правим, а само се оплакваме. Вместо просто да „станем”!