В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него, без да знаят…
 
В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни…
 
Имало някога… едно чудно езеро.
 
В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото…
 
До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.
 
Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.
 
Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка – и тя не знаела защо бърза толкова – и още по-бързо излязла от водата…
 
Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила…
 
Не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата…
 
И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.
 
Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза – или по-точно, без да съзнава, че времето минава, – излязла от езерото бавно и лениво.
 
На брега установила, че дрехите й ги няма.
 
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата да не обича, то е собствената й голота.
 
Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта.
 
Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта – сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.
 
Из "Приказки за размисъл", Х. Букай