Силата на майчината любов: Момиче с церебрална парализа стана модел

Малката Изабела се ражда 10 седмици по-рано от предвиденото, след като получава сърдечен удар в утробата. След раждането момиченцето е на животоподдържащи системи, които вършат 95% от работата на сърцето и белите дробове. Никой от лекарите не ѝ дава повече от 24 часа живот. 

Цялото ѝ тяло било покрито с тръби. Очичките ѝ били здраво стиснати, а свитите юмручета не били по-големи от нокът. Лекарите не давали никакъв шанс за живот на малкото момиченце, но майка ѝ Джули все още помни разговора си с една от сестрите.

Когато медицинската сестра пристигнала, за да постави още една тръба в тялото на Изабела, Джули я попитала: „Как успяваш да вървиш тази работа?“

„Отговорът ѝ е останал в съзнанието ми и до днес“, казва Джули. „Тя ми каза: Преди работех в интензивното отделение за възрастни. Ако тези бебета бяха възрастни, досега отдавна да са се предали, но бебетата са упорити – те никога не се предават.“

13 години по-късно Изабела потвърждава думите на сестрата. Днес дъщерята на английския футболист Фил Невил е опровергала всички лекари и е едно щастливо, уверено дете.

Сърдечният удар, който бебето преживява още преди да се роди, не е единствената лоша новина, която семейството трябва да чуе. Когато е на 18 месеца, на Изабела ѝ е поставена диагнозата церебрална парализа.

Лекарите отново прогнозират най-лошото – Изабела няма да може да ходи, да говори или да води нормален живот.

Но тя отново ги опровергава – не само че Изабела ходи, тича, танцува и спортува, но наскоро дори е сбъднала още една своя мечта – подписването на договор с модна агенция.

Въпреки че Изабела все още има трудности при ходене и използва специална шина, това не ѝ пречи да води пълноценен живот, а фотографите са впечатлени от нейния вроден усет и талант.

„Никога не съм предполагала, че това може да се случи“, казва Джули. „Изабела надмина всичките ни очаквания. Много съм развълнува да видя как сбъдва мечтите си. След всичко, което е преживяла, тя заслужава всяка минута щастие. Тя си го е извоювала.“

Джули и Фил си спомнят през какъв кошмар е трябвало да преминат, когато дъщеря им се ражда през 2004 г. Тогава лекарите им казват, че Изабела едва ли ще живее повече от 24 часа. За семейството момиченцето било второ дете, а първата бременност на Джули преминала без никакви усложнения, затова двамата не очаквали проблеми. Само че водите на Джули изтекли твърде рано. Лекарите се опитали да спрат раждането, но след няколко часа плацентата се отделила от стените на матката и на Джули е направено спешно цезарово сечение. Операция била толкова наложителна, че упойката не била подействала напълно, когато лекарите пристъпили към действие и срязали Джули.

Тя преживяла раждането много тежко и не можела дори да стане от леглото. За да ѝ покажат дъщеря ѝ, сестрите ѝ носят снимка на бебето.

Изабела тежала едва 1,45 кг. „Не бях подготвена да видя колко болна изглежда“, казва Джули за мига, когато вижда снимката. „Беше толкова мъничка, а кожата ѝ изглеждаше прозрачна.“

Въпреки мрачните прогнози, след няколко дни Изабела започва да диша сама. На 5-седмична възраст вече пиела от шише, а след още една седмица, когато вече тежала 2,20 кг, можела да си отиде вкъщи.

Но скоро радостта на Джули се превърнала в притеснение, когато майката осъзнала, че дъщеря ѝ не се развива.

„Тя не можеше да сяда, давеше се с пюретата и повръщаше по 15-20 пъти на ден.“ Майката знаела, че нещо не е наред. След няколко изследвания на Изабела е поставена диагнозата церебрална парализа – заболяване, което поразява двигателната активност, мускулния контрол и координацията на детето. То е в следствие на увреждания на мозъка по време на бременността или раждането. В случая на Изабела увреждането е настъпило заради сърдечния удар, който е преживяла около 6-ия месец на бременността.

„Спомням си, че си изплаках очите, докато седях на стълбите на дома ни“, казва Джули. „Бях заспала, плачейки. На следващия ден се събудих на стълбите и осъзнах, че трябва да спра.“ Семейството решава да събере последните си сили и да продължи напред, вместо да изпада в отчаяние.

Родителите на Изабела монтират специални парапети и облицоват една цяла стая с дунапрен, за да позволят на Изабела да се движи и играе.

„Бях обсебена“, разказва Джули. „Прекарвах часове наред, за да я окуражавам да използва краката си. И накрая проработи. Беше на три годинки и три месеца, когато направи първите си крачки. Преди това чувствах как се давя в отчаяние, но тези стъпки ознаменуваха началото на нов етап от живота ни.“

Днес Изабела е просто неузнаваема. Тя е приказлива, интелигентна, но и скромна по отношение на постиженията си. Момичето посещава престижно училище и е сред отличниците на класа, освен това не позволява на болестта да я спира и взима участие в часовете по физическо – тя редовно тича и плува:

„Обичам да се пробвам във всичко“, казва тя. „Ако съучениците ми го могат, значи и аз го мога.“

През годините Изабела започва да се интересува от мода и наскоро сбъдва мечтата си да подпише договор с модна агенция. Момичето се надява един ден да върви и по модната пътека на някое ревю.

Джули признава, че е имало дни, в които се е чудила дали са постъпили правилно, насърчавайки Изабела да води нормален живот.

„Учехме я, че няма нещо, което да не може да постигне. Да, може да е много трудно, но ако иска нещо – тя може да го направи. Но няколко години по-късно тя дойде при мен и ми каза: „Един ден, мамо, искам да участвам в състезание за деца с церебрална парализа, тогава може би няма да съм последна." Тогава се паникьосах, започнах да се питам дали не го правим заради себе си, а не заради нея. Дали ние не сме онези, които се опитват да водят нормален живот, а тя да е тази, която страда от това? Но истината е, че тя има хъс, той е заложен в характера ни и затова ни изненадва всеки ден.“