До моето красиво, 45-годишно тяло

Този уикенд ти достигна до половината на 40-те си години. Иска ми се да кажа, че те огледах тази сутрин в огледалото, в цялата ти зашеметяваща голота, и ми се искаше да правя задни салта, заради факта, колко добре изглеждаш – но, ако кажа нещо подобно, ще вляза в разрез с цялата ми философия до момента, която винаги намираше недостатъци в теб, сантиметър по сантиметър, дори и най-малките несъвършенства.

Забелязах как онзи ден споменах на един приятел, че преди време имах хранително разстройство. Направих го по същия начин, както повечето хора казват: „Преди косата ми беше кафява, но после започнах да я изсветлявам.“

Така че, най-спокойно и уравновесено, сякаш разказвах за детска игра, която ми е била много любима през юношеските ми години, аз говорех за сериозна болест, с която се борех, мразех и оставах без сили заради нея, от 16-годишна.

Ох, да – това незначително нещо, наречено „хранително разстройство“. Никога ли не го бях споменавала?

Да, вече мога да говоря за него - с много по-малко срам и много повече мъдрост. Защото няма такова нещо като срам, когато дори не разбираш какво причиняваш на едно зашеметяващо, перфектно, младо тяло, което е в тийнейджърска възраст. Има много мъдрост, след толкова опити да се пребориш с нещо подобно, след всички отстъпления, отказвания и тежки уроци – веднага щом успях да осъзная какви бяха причините, започнах да се отнасям към себе си с голямо внимание и уважение.

Смятах себе си за мил, разумен и обичащ останалите човек, и никога не бих третирала един напълно непознат – дори такъв, който ще се държи ужасно с мен – така, както се държах с теб, мое тяло.

Колко глупава само съм била.

Толкова много жени по света правят точно същите неща, които правех и аз – и за жалост, все още правя, когато си мисля, че никой не гледа. Обсесивното броене на калории, безкрайното отричане от количеството храна, което знам, че ми е необходимо, понеже мисля, че дори само още една хапка от дадено ястие ще накара стрелката на кантара да стигне цифри, които за мен са недопустими.

Безумния шум, който издават краката ми при допира с паважа – в 30 градусова жега, тичайки толкова бързо, колкото тялото ми би могло да понесе – след дълъг и изтощителен ден на работа, и три събуждания през нощта от дъщеря ми, която е на две.

Стресът е още по-голям с напредването на възрастта ми – по-бавен метаболизъм, по-малко време за тренировки, разтягане на кожа, заради непрестанното качване и сваляне на килограми, белезите от 2 бременности, гравитацията помага задника и гърдите ми да се свелкат по-надолу от части на тялото, до които дори не трябва да са близо!

Но се отказвам...

Защото ето това е, което искам да знаеш – мое невероятно, силно, 1.64 сантиметра високо тяло: обичам те безусловно днес!

Наслаждавам се на всичките ти извивки, несъвършенства, жилавост и сила.

Невероятно е как издържаш на упражнения, на които не издържат половината момичета в йога класовете, а са на 20. Радвам се, че 25 години на клекове и напади не промениха размера на задника ми, защото съм чувала, че точно той е най-хубавото нещо в теб!

Как успя да износиш цели две деца, после да ги носиш на ръце – до самолета, по стълбите, през подлезите и до магазина, без дори да се изпотиш. Харесва ми как пиърсинга на корема ти е малко по-увиснал след двете бременности – един сантиметър повече, отколкото преди би ни се понравил.

Няма да те третирам с такава ненавист на прага на 45-тия ми рожден ден, защото заслужаваш толкова повече!

Бавни разходки покрай езерото по залез слънце, с паузи, за да може да седнеш на пейките и да медитираш, вместо да тичаш като откачено по пътечки, докато вече изморените ти стави молят за почивка.

Възстановителна йога, за да ти се отплатя, задето даде живот на тези две малки, безумно ценни създания, които ти казват „Мамо“ – вместо да правиш йога в стая с температура 105 градуса, в жалък опит да изгориш калориите, които днес изяде на обяд.

Ще ти шепна: „Мамка му, момиче, днес изглеждаш страхотноооо!“, вместо да се вглеждам ужасена в недостатъци, които даже не са там, а дори и тези, които са там – колкото и да ви ненавиждам, явно няма да се махнете, време е да ви заобичам!

Нека се помирим най-накрая, мое 45-годишно тяло.

Смятам, че ако започнем да се разбираме и обичаме, ще живеем толкова по-щастливо – в крайна сметка, ще сме заедно на тази планета до края на дните ни.

А ние заслужаваме щастие, нали?

Определено го заслужаваме!