„Всеки път, в който го срещах, се уверявах, че женското сърце има много стаи – по една за всяко негово настроение.”


- Къде са моделите? 
- В гримьорната, госпожо. 
- А фризьорите?
- Готови са. 
- Значи всичко върви по план, извинете ме.
Моите момичета идваха, за да ме подкрепят, залата се напълни с блясък и класа – изискани кокове, високи токчета и запазената марка на нашето приятелство – червеното червило. Всяка държеше под ръка привлекателен господин в черен костюм.
- Залата изглежда страхотно, цветовете сякаш те описват, а джазът е чудесен като за последен щрих. Ще ги заковеш! 
Виждайки вълнението в очите им, осъзнавах как цялото ми същество очакваше да види Тодор и нищо друго нямаше значение. Ако модните списания не харесват ревюто ми – ще направя ново, ако отрекат дрехите ми – ще ушия други, но ако тази вечер Тодор разпилее сърцето ми по леглото си, докато съблича друга жена в него, то не виждам какво бих могла да направя. Но ревюто вече започваше, а аз трябваше да се усмихвам. Отидох зад кулисите и започнах да нареждам моделите, готови да излязат на сцената и да спечелят сърцата на журналистите. Те бяха последвани от аплодисменти и чудесни коментари за изисканият ми, както те го наричаха, стил. Това ме радваше, но не ме правеше щастлива, защото Тодор го нямаше, защото, когато той имаше нужда от мен, аз бях там, а сега него го няма…
  Минаха повече от 10 минути и докато оправях един от последните модели се чу странен звук от сцената:
- Дами и господа…
Гласът беше дрезгав и нестабилен, глас на пияница.
- Искам да поздравя тази чудесна дизайнерка за това, което направи, тя е истинска жена.
Погледнах и видях, че съсипан на сцената стоеше Тодор. Не го бях виждала такъв и никога повече не го видях. Докато изненадата бавно и болезнено проникваше в мен, аз нямах силата да направя крачка, за да отида при него. Беше като призрак. 
- Тази чудесна, чудесна жена, дами и господа, прекрасни рокли, браво, браво.
Не можех да го гледам повече така, изтичах на сцената, прегърнах го през рамо и внимателно се понесохме към ателието, където можехме да останем сами. Това беше моят момент. Публиката аплодираше труда ми, трябваше да изляза и да благодаря, но това бе последното в ума ми. 
- Кой ти позволи да се качиш там? Можете да се нараниш. Защо си пил, какво се е случило?
Силните му очи се разтекоха по копринената ми рокля, силният мъж рухна в ръцете ми, оставяйки ме в недоумение, сетне ме погледна:
- Майка ми почина. 
Прегърнах го толкова силно, за секунда бяхме едно. Телефонът ми беше на рафта пред мен и без да помръдвам прочетох на екрана съобщение от непознатия мъж с визитките: „Какво ще кажеш за среща след ревюто? Идвам насам, съжалявам, че го пропуснах.” 
Държах това, което исках в ръцете си, всичко друго беше толкова безлично, като парченца от сива мозайка. 

Останалите части на историята можете да видите тук.