Ейми смятала, че да замрази яйцеклетките си е най-добрият начин да се увери, че ще има свои деца един ден. Година след като се подложила на процедурата, докато била на 38, Ейми срещнала мъж, който сега е нейн съпруг. Разведен с деца от предишния брак, той споделил, че е готов за още деца. Но след като съмненията за рак на маточната шийка дал бърз старт на плановете им, процесът се оказал по-сложен, отколкото очаквали. Ейми говори за думите, които никога не искате да чуете някой лекар да каже, провалените опити за ин витро, донорите на яйцеклетки и как вероятно е свикнала с мисълта, че няма да бъде майка.

Идеята за семейството. Винаги съм виждала себе си като майка. Нямаше го въпросът „дали“, имаше само „кога“. В моята глава отговорът беше традиционната идея за брак и деца. Родителите ми са се оженили млади, а когато бях в колежа мислех, че ще се омъжа скоро след като завърша и ще имам деца преди 30. Но това не се случи.

На 38 годишна възраст, две години след като бях обмисляла идеята да замразя яйцеклетките си, наистина го направих. При първия опит получихме седем яйцеклетки, което е приемлива цифра. Но лекарят препоръча да направим още един опит, защото по думите му са необходими около десет яйцеклетки, за да е успешно зачеването. След месец го направихме и този път имахме 15 яйцеклетки. Общо имах 22 и това ме караше да се чувствам невероятно – направих каквото можах, докато съм необвързана. Сега просто трябваше да открия правилния човек и да започнем семейството си.

От теорията към практиката. Година по-късно срещнах сегашния си съпруг. Още в началото на връзката си заговорихме за деца. Пишехме си онлайн близо месец, преди да се срещнем и имахме продължителни разговори по различни теми. Той има две деца от предишен брак и си спомням, че го попитах: „Отворен ли си към идеята за още деца?“. Той беше напълно съгласен, но истинските опити започнаха случайно – имах съмнения, че имам рак на шийката на матката.

Подобно на много жени бях имала няколко нередовни резултати от цитонамазка. Правих си процедура за премахване на преканцерозни клетки, но те се върнаха и гинекологът ми ме изпрати на гинеколог-онколог. Разбира се, никой не иска да чува втората думичка. Това не е лекар, който искате да имате в списъка си с контакти.

Един от първите въпроси, които специалистът ми зададе, беше дали имам деца и дали искам да имам такива. Отговорих: „На 40 съм, нямам деца, но искам да имам бебе“. Той отвърна: „Е, нека ти направя хистеректомия (хирургично отстраняване на матката) и работата ни ще е свършена“. Ужасни думи, която никоя дама не иска да чуе от лекаря си.

Вместо това ми препоръча да си направя операция, с която ще се отстрани малка част от маточната ми шийка. Това обаче ще ме постави пред по-голям риск от спонтанен аборт в края на бременността. Докторът добави, че е възможно маточната ми шийка да бъде зашита изцяло и че просто може да използвам сурогатна майка, сякаш не е голяма работа. В рамките на 15 минути чух всичко това. Не е нужно да обяснявам, че напуснах кабинета съкрушена.

Оценката. Решихме да обсъдим случая и с други специалисти. Общото мнение беше да си направя операцията, след това да размразим яйцеклетките, да г иоплодим и в идеалния случай да получим ембриони, които генетично да тестваме преди прехвърлянето.

Размразихме всички 22 яйцеклетки, но за нещастие получихме само 3 ембриона, всички оценени със средна оценка. Лекарите казаха, че биха ги прехвърлили, но ни дават само 25% шанс за успех. Това беше наистина сломяващо, защото шансът за аборт бе по-голям. Всичко, за което мислех, беше, че съм дала всички тези пари, за да замразя по-младите си яйцеклетки, а сега научавам, че не струват нищо.

Планът, който първоначално изглеждаше откачен. Няколко месеца по-късно (тъкмо бях навършила 41), направихме първото прехвърляне, използвайки двете най-добри яйцеклетки. Не се получи.

Лекарят ми каза, че най-добрият ни шанс е да ползваме донор на яйцеклетки. Не бях сигурна. Ядосвах се, че не ни предлагат други опции – в крайна сметка опитахме вътрематочна инсеменация, но не се получи. Имах чувството, че всеки въпрос, който задавам, има един отговор – „донор на яйцеклетки“.

Отне ни няколко месеца да обсъдим идеята и да проучим процеса. Бях озадачена колко скъп и сложен е. Моя приятелка, която се бореше с безплодието, ме попита дали сме обмисляли така наречения "тандем" - да бъда подложена на извличане на яйцеклетки по същото време, по което и донорът, след което да бъдат генетично тествани едновременно, за да се спестят пари. Казах "Не". Това звучеше лудо и наистина скъпо. Нямаше начин.

Но с времето осъзнах, че има смисъл. Харесваше ми идеята за план „Б“, докато опитваш с план „А“. Приятелката ме запозна със свои познати, които са преминали през това и имаха много знания по темата. Бяха открили, че има само трима лекари в САЩ, които го правят. Консултирахме се по телефона с един от тях и това беше първият лекар в целия процес, който наистина се държеше с мен като с пациент и с човек, а не като с поредната част от статистиката. Харесахме подхода му и решихме да се подложим на терапията.

Малко удовлетворение по време на сложния процес. Преди около година направихме още едно извличане на яйцеклетки и този път имахме по-голям успех. Четири от тях бяха достатъчно големи и зрели, за да се направи генетичен тест. След като първият ми лекар ми каза, че е безсмислено да опитвам със своите яйцеклетки, изпитах известно удовлетворение, че не съм го послушала.

Но след това дойдоха резултатите, които бяха отчайващи. Никоя от яйцеклетките ми не беше подходяща. Яйцеклетките на дамата, която искахме да бъде наш донор, бяха 13 на брой и 3 от тях бяха дали добри резултати. Това ме изненада, защото мислех, че на нейната възраст – 29 – резултатите трябва да са по-добри.

Препятствие. При подготовката за прехвърлянето на ембриона от яйцеклетките на донора разбрахме, че маточната ми стена трябва да е по-дебела. Спрях хормоните, трябваше да чакам да ми дойде цикъла и после да започнем отначало. По време на следващия опит ме наблюдаваше местен лекар (главният ми лекуващ работи далеч от дома ни), който попита дали някога съм била диагностицирана с аденомиоза. Отидох при лекаря си и той заяви: "Не ми харесва, но е вярно."

Аденомиозата е по-рядка, но е близка до ендометриозата. Това е възпаление на маточната тъкан, която не позволява стената да бъде достатъчно плътна, за да се прехвърли ембриона. Прибавянето на естроген в тялото - което правех, за да лекувам безплодието - просто влошава нещата. Чувствах се толкова разочарована. През цялото време си мислех, че старите яйцеклетки са проблемът ми - не вярвах, че има и други проблеми, които ми пречат да забременея.

По препоръка на лекаря си се подложих на терапия с инжекции, които „рестартират“ репродуктивната система и започваш на чисто. След дълго чакане направихме повторен опит за прехвърляне. Не се получи.

Това наистина ме разочарова. Направихме всичко, за да подобрим състоянието ми. Имахме подходящи яйцеклетки. Вярвахме, че това е нашият билет за бременността. Спомням си, че непрекъснато плачех уикенда, в който научих. Чувствах се в безнадеждност.

Още едно препятствие. Решихме през лятото да си вземем почивка. Искахме да пътуваме и не желаех да съм на хормонална терапия по това време. Предложих на лекаря си да ми бъдат направени изследвания на имунната система, защото знаех, че това се прави при жените, страдащи от безплодие. Той каза, че не е необходимо, но няма и да навреди.

Преди пътуването си направих изследванията, съпругът ми също, за да може да бъде сравнена кръвта ни. Няколко седмици по-късно получихме резултатите – имаше проблеми, за които не предполагах. Заради проблемите с имунната ми система, тялото ми отхвърляше всяка чужда клетка – включително и ембрионите.

Имаше три начина за лечение. Първият е нелегален в Щатите – семейства пътуват до Мексико и Канада, за да им бъде прелята кръв от партньора, която да действа като противоалергенна ваксина и тялото изгражда толеранс към неговото ДНК. Вторият вариант е лекарство, което принципно се използва срещу артрит и възпаления. Третата възможност са имуностимулиращи субстанции, които се инжектират венозно. Тялото реагира по подобен начин, както при химиотерапия.

Извън страната в търсене на успех. Решихме да пробваме първата опция. Докато пътувахме със съпруга ми сме мислели едно и също – „Това е най-откаченото нещо, което сме правили“. Историята накратко: казаха ми, че в кръвта на съпруга ми има антитела, които възпрепятстват терапията. Не са го видели в изследванията ни преди да пристигнем, затова трябваше да се върнем у дома. Когато ни съобщиха си помислих – „Ама вие май се шегувате?!“.

Лекарят пое вината за грешката и помогна да възвърнем част от разходите си, а съпругът ми даде нова проба кръв за повторни изследвания. Ако не можехме да използваме неговата, можеше да пробваме с тази на някой мой близък. Да, стигнахме чак дотам, колкото и да не ми се искаше. Но знаех, че ще отнеме няколко месеца, преди да правим повторен опит. Но се чувстваме сякаш ползваме време на заем, тъй като и двамата сме надхвърлили 40-те.

Какво следва? Напълно наясно съм, че не знам още колко ще понеса. Не знам как хората го правят в продължение на десет години. Сега си мисля само за мига, в който осъзнаваш, че няма проблем да нямаш деца. Как да стигна до него, ако се наложи? Знам, че няма да стане за една нощ и определено ще отнеме време и терапия. Вече с партньора ми започваме да мислим, че сме стари да бъдем родители. Можем да проучим и да обмислим осиновяване, но то отнема време, още пари и ще минат дълги месеци преди да имаме дете.

Мисля, че никой не те подготвя за възможността да нямаш дете, независимо колко силно искаш да имаш. Хората казват: „Ин витро! Донори! Осиновяване! Сурогатна майка!“. Но ето ни и нас, хиляди долари по-късно и не сме и крачка по-близо до мечтаното бебе. Това си мисля напоследък – че трябва да се подготвя за мисълта, че може никога да не стана майка.