Мислех си, че няма да мога да продължа без теб. Че няма да мога да живея без теб. Сигурна бях в това. Сигурна бях, че сърцето ми просто щеше да спре да бие. Че щях да спра да дишам.

Защото в мига, в който си представях живота без теб, се задушавах. Умирах.

Вярвах, че никога няма да се чувствам жива отново. Вярвах, че по-добрата, истинската част от мен, щеше да си отиде завинаги. Заедно с теб.

А аз щях да остана на мястото си,... само сянка на себе си.
Нямаше да мога да се радвам на живота. Нямаше да имам сили да мечтая. Нито да живея....

И всичко това беше точно така,... когато аз си тръгнах. Когато осъзнах, че ти си беше тръгнал много преди това. Всъщност, никога не беше идвал истински...

И болката беше ужасна. И страшна. Не намаляваше с времето. Усилваше се. Изсмукваше волята ми, енергията ми, кръвта ми...

Докато един ден просто се събудих и разбрах:

Вече можеш и без теб.

Сълзите ми бяха пресъхнали.

Спазмите в гърдите ми бяха отминали.

Сърцето беше в покой. 

Вече можех и без теб.

Нямах нужда от теб.

Нямах нужда от това вечно съревнование за твоето внимание. Нямах нужда от високите изисквания, на които никога не можех да отговоря – изисквания да съм усмихната, когато съм тъжна, да съм силна, когато всъщност имах нужда от теб, да съм щастлива, когато се чувствах нещастна... Изисквания да бъда актриса, която да прави живота ти интересен...

Вече нямах нужда от това.

Нямах нужда от красиви думи. И от неизпълнени обещания. Нямах нужда от огромни букети, с които ми се извиняваше – за поредната пропусната вечер... Нямах нужда от мъж, който ме обвиняваше в егоизъм, за да прикрие своя. Нямах нужда от човек, който ме караше да изоставям себе си, за да следвам него.

Ти вече не ми липсваше.

Не ми липсваха очите ти, защото си спомних какво е да гледаш света през своите собствени. Не ми липсваха целувките ти, защото имах вятъра, който целуваше косата ми. Не ми липсваха кратките ни откраднати уикенди, защото можех да отида сама навсякъде. 

И избрах да го направя.

Избрах да продължа напред. Без теб.

Но със себе си.

Автор: Патриция Хорес