Обичам летните софийски вечери
когато дъжд пороен е отмил
праха
и улиците стават весели
и звънки,
сякаш някой е свалил
самата ясна вис върху паважите,
де здрачът мрежи синкави плете.
Тогава въздухът е бистър, влажен
и свеж,
като очите на дете.
В широките и лъскави витрини
се отразява образът лъчист
на залеза.
Те сякаш са картини
от някаква старинна живопис.
Дърветата разтърсват росни листи
и лъхат младост, чар и ведрина ...
В такива вечери човек си мисли,
че ще живее вечни времена.
И иска да живее.
Да поема
в гърдите си бездънния простор.
под себе си да се сеща чернозема
и безначалния му глух напор,
да диша с милионите си пори
и подръка с любимата жена
любовни глупости да й говори
в прозрачната вечерна тишина ...
НАЗАД
