Когато се сгодих, баба, която никога не е споделяла нищо лично, ме привика и ми каза: “Дядо ти не беше голямата ми любов. Бях влюбена в друго момче, обичахме се.” После нещо станало, не помня детайлите, и “се наложило” да се омъжи за дядо. Не помня и какъв съвет ми даде – дали да търся докрай и да се боря за голямата си любов или просто е искала да ми илюстрира, че бракът може да се получи дори да има за какво да съжаляваме, когато наденем халката.

Сигурно изглежда нелепо, че не помня същността, но позволете да се оправдая. Най-яркото нещо, което помня от разговора ми с баба, не беше онова, което тя казваше, а онова, което аз си мислех: Дядо е един от най-разкошните хора, които познавам. Благ, трудолюбив и щедър, винаги търсещ да научи повече. Всички от село го уважават. Никога не сме си били особено близки, но винаги съм се чувствала изключително комфортно в негово присъствие. С баба винаги са изглеждали перфектни един за друг. Не бих могла дори да предположа, че баба е обичала друг. Още повече, че е могла да обича друг.

Днес, от перспективата и на моя брачен опит, си спомням думите на баба и си мисля: какво е нужно, за да е успешен бракът? Двама изключително подходящи един за друг човеци, които много се обичат? Какво прави двама души “изключително подходящи” и какво ги прави “да се обичат”? Съществува ли онзи, подходящият за мен? Ще го обикна ли? Защото е подходящ ли ще го обикна? А защо тогава съм обичала неподходящи? Кое ги прави неподходящи?

Още една случка ще разкажа в опит да илюстрирам най-добре онова, което се опитвам да изтепкам вече четвърти параграф: В офис на куриер, момичето пред мен на опашката получава пратката си (явно от търговец). Служителката й казва: “Имате право да отворите пред мен стоката и ако не Ви хареса или не ви пасне, може да не платите и да я върнете.” Викам си: ехеее, яките облаги за клиента. Супер маркетинг, много съм впечатлена. Не бях попадала на такава опция досега.

Всичко, което се опитвам да кажа, е, че сме стигнали до такова “еволюционно падение” – да си търсим партньор в живота така, сякаш си търсим подходящи обувки:

  • да се влюбим в тях от пръв поглед,
  • да ни пасват,
  • да сме ги пробвали,
  • да има опция за връщане, ако се разколебаем,
  • да има гаранция, че ще си вършат работата,
  • да не платим повече, отколкото реално струват.

Копирали сме потребителския си подход, с който пазаруваме вещи, и сме го приложили към търсенето на любов. Тя самата концепция за “търсене на любов” е сбъркана. Схващаме любовта като нещо определено, което или го има, или не, и има съвсем определими характеристики (като продуктите, които си купуваме). От партньора също очакваме да е завършен продукт с дадености, които трябва да можем да изберем. Вероятно ще се наложи да направим някои компромиси и тогава на помощ идва приоретизирането (по-ми е важно да е с чувство за хумор, отколкото да готви добре). Това очакване прилагаме дори и към себе си. И ето, любимото ми оправдание: аз съм си такава! Всеки път, когато го кажа, ми вкисва устата. “Ми, да, сега така съм постъпила, ама не искам ли да съм по-добра” е мисълта, която прави признанието кисело.

Да се върна на подбора на партньор. Днес аз мога да избирам измежду почти всички мъже на света, които са свободни (даже не е задължително), имат достъп до интернет (то и това не е задължително) и отговарят на приоретизирания ми списък с критерии (това вече – обезателно!). Не съм добре с цифрите, а и да бях нямаше да си направя труда да го сметна. Сигурна съм, че изборът е гооооолям! И сега стигнах до баба и нейния избор.

Тя е могла да избира измежду момците в селото и съседното село. За женене не са били повече от 10. Ама пак цифрата няма значение. Ясно е накъде бия. Бракът на баба не е успешен, защото някога хората са били по-големи късметлии и най-правилният човек винаги се е оказвал в същото или съседното село.

Бракът на баба е успешен, защото тя е знаела, че е за цял живот. Вместо да се обрече на доживотна мъка и страдание по онзи, дето обичала преди дядо, тя е избрала да обикне дядо – да намери в него най-доброто, да го предизвика да се промени към още по-добро, да има търпението да изчака, ако не е готов да направи промени, да има достойнството да промени самата себе си там, където дядо е опитал да извади от нея най-доброто.

Вярвам, че и моят ще е успешен по същите причини – с Ивайло се караме е-же-днев-но. Всеки ден по-малко и по-ненараняващо другия. Преди да се оженим, не бяхме живели заедно - той не знаеше, че сутрин съм див звер, който просто не говори, а сумти и то само когато е благосклонен. В началото той го приемаше лично и се засягаше, но вече всичко е наред. Ако си беше търсил съпруга, която с отварянето на очите сутрин е ведра и разговорлива като него, вероятно нямаше да имаме семейство в момента.

И ако това звучи малко пресилено, бъдете сигурни, че има далеч по- фрапиращи неразбирателства помежду ни, които за 3 години изчистихме, но няма как да ги споделя (от уважение към личното ни пространство). Има и много, които продължаваме да чистим. А животът ежедневно ни поднася нови и нови изненади, на които се учим да откликваме по начин, който не наранява другия, а изважда най-доброто от него. Ето, на това казвам аз любов. А не на пеперудите, които бяха там, всеки път когато виждах Ивайло, преди да започна да се будя до него.

И ще завърша с непоискан съвет: не търсете най-‘убавия. Търсете този, който е готов да бъде с вас за-ви-на-ги и е готов да се променя, ако се налага. И ако не знаете кой би бил той и дали тоя сега би бил – питайте го. Не директно, разбира се. Натрапчиво е. Но ако си поговорите малко за смислени неща, вместо за хобити, ще ви стане ясно дали човекът отсреща има потенциал да се буди до вас докрай.

Автор: Миряна Георгиева Захариева

Публикуваме текста от блога на Миряна с нейно разрешение. Още нейни текстове може да прочетете тук: https://miryanka.wordpress.com/