Българинът умира да стане известен и да преуспее. Ако може веднага. За една нощ. Всяка година има поне по два музикални реалити формата за бъдещи звезди, в които участват стотици хора, десетки остават ежедневно в ефир почти до самия финал на предаването, а единици се борят ожесточено за първото място.

Колко от тези хора изобщо някой запомня като физиономия, име и глас за повече от месец след слизането им от екран?

Малцина са тези, които наистина се задържат в публичното пространство и това често дори не се дължи на класиране във въпросното състезание, а на лични качества, работа или просто късмет. Мимолетната слава обикновено е удар под кръста за повярвалите си млади таланти.

Дам... Действително не е лесно след шума на аплодисментите и блясъка на прожекторите, за които, навярно поради погрешно възпитание, самоцелно си бленувал цял живот, да се върнеш обратно в Разлог и на никого да не му пука колко си известен. Получаваш две-три потупвания по рамото, вашите може да те заведат на ресторант да те почерпят, да се похвалят с теб пред съседи, колеги и познати. И това е.

Изпадаш в тежка депресия, отказваш се от мечтите си завинаги или може би по-зле – започваш всяка година да ходиш по конкурси, журита, формати, с надеждата рано или късно да те ОТКРИЯТ. Ставаш на 40-50 г., но не се отказваш. Родителите ти, докато могат, те гледат, защото си надарено дете... С „уникални“ качества“.

Накрая стигаш дотам сам да напомняш на околните откъде точно си „известен“, а те да кимат смутено, правейки се, че се сещат.

Тук идва и другата заблуда. Всеки участник в тези предавания сякаш си мисли, че единствено той има някакъв неповторим, завършен и космически талант, който само трябва да бъде отчетен и забелязан някъде и цялата вселена автоматично ще се свлече в краката му. Сякаш съществува назначена директно от Всевишния комисия по търсене и откриване на изчакващи звездния миг турбо таланти, без които животът ни не би бил същият.

Какво се оказва обаче? Много певци в тая държава, много надарени, много нещо. Смешно и тъжно е как всички ментори, гурута, журиращи и прочее, които отговарят за тях, през 5 минути от екрана казват на някого как никога не са чували на тази сцена нещо по-добро. Или пък „грандиозно бъдеще те чака“. Какво грандиозно бъдеще в България, бе, човек? Защо лъжеш детето? Ти да не би да си забогатял от „участия“?

Може би самите „звезди“ не си дават сметка, че като говорят така на тези невинни и заблудени души, за тях това действително значи нещо. За повечето навярно участието в подобно шоу е събитието на живота им. Колосалният връх във вечно предстоящите им се кариери, където поне за два месеца ти си „най-обещаващият нов глас на България“.

А всъщност това е просто една телевизионна продукция, която се прави за рейтинг, а не за твоето грандиозно бъдеще...

Ок, дори да станеш известен у нас, какви дивиденти и плюсове носи това за теб? Да ти кажа ли? Най-често никакви. Колко от известните хора тук са действително успели? Какво значи успех? Това да се мъкнеш от студио на студио и да коментираш някой друг, който пак се мъкне от студио на студио...  Този огромен балон, съшит от реклами на вредни храни и бързи кредити, е празен и пред спукване.

А ти се чудиш как да свържеш двата края и взимаш пари от баща си, за да си хванеш такси до студиото на въпросната телевизия, защото те е срам да се качиш в трамвая като „обикновените“ хора.

Не е лошо да можеш да изпееш почти вярно „My heart will go on”. Ако детето ви го прави, кажете му едно „браво", но не го вкарвайте във филма с неповторимия талант, а още по-малко в този с българския шоубизнес. Жестоко е.