Всяка раздяла боли. Боли различно и зараства различно. След всяка раздяла се променяме, чувстваме се помъдрели и пораснали. До ... следващата раздяла. Тогава всъщност разбираме колко уязвими сме реално, тогава се чувстваме отново чисто голи и предадени. При това с оголена душа, с оголено сърце и с объркан ум, който отново се е оставил да бъде излъган. Умът ни е като топче за пинг-понг, което се блъска в стените на мозъка и не може да разбере защо всичко се повтаря, къде е сбъркал, защо сега, как се случи това отново? Излъгани ли сме реално всъщност? Защото отново сме отворили сърцето си, отново сме дали всичко от себе си, при това с едничката цел да бъдем обичани?
След поредната раздяла се опитвам да измъкна от себе си едно искрено “не”. Трудно ми е, въпреки че дълбоко в себе си знам, че е така. Защото всяка рана всъщност е още едно стъпало нагоре. В началото е трудно да стъпваш върху белега си, но след време той заздравява и става по-устойчив от небелязаната кожа. Краткият ни път тук на земята е поредица от усмивки, прегръдки, белези и болка. Първите две ни правят щастливи, а вторите две помъдрели.
В такава ситуация не се оставяйте на разума да ви води. Той е объркан, защото в никоя раздяла не може всичко да бъде напълно обяснено, тук няма добър и лош герой, няма черно и бяло, няма нищо рационално. Когато сте наранени, защото някой ви напуска, оставете сърцето си да бъде до вас. Защо ли? Защото то единствено тупти за вас, тупти ЗАЕДНО с вас и ви обича. Тежката и покъртителна истина е, че на този свят имаме само себе си и ... сърцето си. Знаем, че човекът, когото губим, е изпълнил мисията, която е имал в живота ни, но от това не ни боли по-малко. Като бурия в главата ни се въртят всички хубави моменти, които сме имали заедно и едновременно с това, като през чисто нова призма виждаме всички негови недостатъци, за които сме си затваряли очите преди това. Губейки един човек, ние знаем едно – никога няма да бъде същото, ние никога няма да бъдем същите. Знаете, че един и същи човек не може да влезе повторно в една река, защото и реката се е променила и човекът също. Раздялата обаче ни кара да свалим очилата на ежедневието, защото ни разтърсва и ни кара да видим себе си отново, без диоптър, без да бъдем късогледи или далекогледи. Виждаме, че през цялото това време сме си били там, но сме отказали да се видим.
Всички рано или късно си отиват:
- защото светът е жесток
- защото светът се развива
- защото вселената не търпи статичното положение
- защото отсрещната страна се е променила
- защото ние сме се променили
- защото няма нищо вечно
- защото промяната е хубаво нещо
- защото никога повече няма да бъдем същите
- защото животът продължава
- защото сърцето ни ще заздравее от раната и ще продължим напред
- защото един ден ние също ще си отидем
НАЗАД
