Като любителка на науките, обичам да разполагам с данни – колкото повече, толкова по-добре. Обогатяват ме и са добра отправна точка за това да бъдеш родител или ментор. Те са ми помагали да разрешавам множество проблеми, донесли са и не един или два плюса за кариерата ми. Така че, когато синът ми се роди преди около година, аз исках да имам възможно най-много „данни“ за него.

Затова му направих около 5 хиляди снимки със смарт телефона си.
Мислех си, че правя страхотно проучване, документирайки как се променяше той с растежа, развитието си и промените в същността му (не е необходимо да споменавам колко сладък беше). Докато се наслаждавах на снимките, осъзнах, че те струват доста скъпо. А вече беше прекалено късно. Аз нямах никакво участие в неговото порастване. Наблюдавах го как расте, чрез екрана на телефона ми.

Имам и още малко психически багаж, който е "виновен" затова. Аз съм от голямо семейство и по стечение на обстоятелствата, най-ранната ми снимка е, от периода, когато съм била на около 4-5 годинки. През първите седмици след раждането на сина ми, ми ставаше доста неприятно, когато всички роднини искаха да сравняват негови и мои детски снимки.

Нямам истории от типа „Любимката на мама“. И това в никакъв случай не е по вина на родителите ми. Били са доста заети хора, а правенето на снимки не е било чак толкова лесно по онова време. Може би това, че направих 5 хиляди снимки на сина си е просто желанието ми той да има това, което аз никога не съм имала – шанса един ден да покаже на своите деца как е изглеждал, когато е бил новородено.

Нещата станаха дори по-зле от това, че съм направила толкова много снимки. Започнах да изпращам „снимка на деня“ на членовете на семейството ни. Ако НАСА го прави, защо и аз да не го правя? Семейството ми обожаваше тази традиция. Но преди няколко месеца, започнах да го усещам като досадно задължение, а да разглеждам толкова много бебешки снимки на телефона ми, ме побъркваше.

В 4 часа следобед започвах да се притеснявам дали днес случайно не съм забравила да изпратя „снимката на деня“.

Ето тогава ми просветна. Една огромна част от снимките, които бях направила, са заснети поради грешните причини – третирах сина си като експеримент, опитвах се да надрасна някои проблеми от моето детство и не можех да заспя, ако не съм направила възможно най-сладката му снимка през дадения ден.

Реших да не бъда обсебена. Ако има повод да направя снимка, ще я направя (и дори бих я изпратила на семейство и приятели). Една снимка на ден е много повече от това, което са успели да направят родителите ми – и все пак е забавно. Така се превърнах в родител, който живее в настоящето – това, което исках да бъда.

Смешното е, че получих същия съвет, когато посетих Дисниленд през 2010 година. Естествено, мобилният ми телефон беше залепен за ръката ми, в желанието ми да не пропусна и един миг – всичко трябваше да бъде запечатано със снимки или видео. В един момент, някакъв служител ме дръпна настрана и ми каза: „Направихте достатъчно снимки, сега е време да се насладите на шоуто.“ Така и направих. Все още имам снимките и видеата от този ден, но имам и много спомени, запечатани от очите ми.

Къде беше еквивалентът служителя, когато правех прекалено много снимки на сина ми? Това, че правя безумен брой снимки на детето ми се беше превърнало в семейна шега. Вероятно роднините ми бяха прекалено мили и възпитани, за да ми кажат, че съм се превърнала в майка, която наблюдава детето си през екрана на смарт телефон.

На бебета не им пука дали им купувате най-скъпите играчки или най-модерните дрехи – това, че имате безброй много техни снимки също може да влезе в този списък. Единственото, което искат децата е вашето внимание и любов. Можете да им ги дадете много по-ефикасно, ако нямате залепен телефон за ръката си.

Насладете се на истинското шоу – слушайте как детето ви се смее, гледайте го как клати дупе докато танцуват и му се радвайте, когато не много успешно се учи да ходи. Ето тогава ще имате истински спомени от неговото детство.