Всички търсим любовта. Всички мечтаем да имаме до себе си някой, който ни разбира, приема и подкрепя. Някой, с когото да изживяваме пълноценно нстоящето си и с когото да градим бъдещето си. Някой, с когото повече няма да сме сами. Да, не искаме да сме сами. Плашим се да бъдем сами. Струва ни се, че ако нямаме човек до себе си, нещо в живота ни ще липсва. Огромно. Непреодолимо. Болезнено. И често забравяме защо всъщност търсим любовта. Подменяме нуждата да бъдем обичани с нуждата да не се прибираме в празен дом. И не искаме да осъзнаем, че нищо не прави един дом по-празен от изпразнената от съдържание и истинска близост връзка. Която дори вече не е връзка. Не искаме да осъзнаем, че не е страшно да си сам. Страшно е да си самотен, когато всъщност не си сам...
Но... има и други истории. Има и други гледни точки. Има и друг сценарий...
Не се страхувам да заспивам сама. Страхувам се да се примиря с връзка, в която на човека до мен не му пуска истински дали съм в леглото до него, или не.
Не се страхувам да ям сама. Страхувам се да се примиря с връзка, в която няма за какво да си говорим на вечеря, освен за храната.
Не се страхувам от това, че в телефона ми няма да има смс-и. Страхувам се да се примиря с връзка, в която трябва да чакам отговори, които не идват.
Не се страхувам да призная слабостите си и да приема себе си. Страхувам се да се примиря с връзка, в която човекът до мен ме кара да си мисля, че такава, каквато съм, не съм достатъчно добра.
Не се страхувам да ходя сама на събирания. Страхувам се да се примиря с връзка, в която имам партньор само за пред хората.
Не се страхувам да се обаждам на приятелките си, когато ми е самотно. Страхувам се да се примиря с връзка с човек, който ще е против близостта ми с тях.
Не се страхувам да ме мислят за недостъпна. Страхувам се да се примиря с връзка, в която любовта ми ще бъде приемана за даденост.
Не се страхувам да нямам мъж до себе си. Страхувам се да се примиря с връзка, в която мъжът до мен не заслужава да е до мен.
Вдъхновено от мрежата
НАЗАД
