Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята … бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием… Може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото…И така…Мълчим…/
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
…
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.
Източник: http://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_1198.html
НАЗАД
