Две момичета. Приятелки. Съквартирантки. Нещо като сестри. Нещо като майка и дъщеря. Понякога в разменени роли. Нещо като деца, но не съвсем. Нещо като големи, зрели хора, но не чак дотам. Просто момичета някъде между 18 и 25.
В златното време на многото връзки, на големите любови, на може-би-той-е-човекът, на не-и-този-не-е, на безкрайното търсене, на постоянно експериментиране, на бързането и мотаенето едновременно.
Две момичета – не особено смели, но доста луди. Две момичета, не от красивите като модели, но чаровни и забавни. Две момичета, които четат много и плачат на романтични комедии. Две момичета, които в просъница в три през нощта се питат една друга защо не спят, понечвайки отново да прекарат времето до сутринта в разговори около вечните теми за малките неща, за неслучилите се любови и разминалите се сърца. Две момичета, които туптят в един ритъм – на своята младежка безнадеждна мечта – да се вълнуват, да обичат, да се впечатляват и изненадват и които още вярват в принца, в единствения, който там някъде ще ги намери и ще разтърси целия им свят.
Свети Валентин е. Оуу, йе!
Едната няма гадже. Другата има, но той мисли Свети Валентин за пълна глупост. Абсурдно е да купува подаръци и рози и да й обяснява, че я обича, особено пък в ден, в който това се очаква от него. Той е от различните. Бунтар, може би не. Просто не си пада по задължаващи дни и дати.
Резултатът е ясен – и двете нямат планове за този така вълнуващ и романтичен ден. Затова решават, че ще го прекарат заедно. Обмислят ситуацията – живеят заедно, прекарват голяма част от деня си заедно, харесват се, правят си комплименти, гледат филми заедно, прегръщат се и се целуват, харесват сходни неща. Решено е – двойка са. Отговорят на всички основни критерии. Затова и ще празнуват заедно. Но понеже не са съвсем традиционалистки, решават, че ще е прекалено изтъркано да отидат в някой бар и да се напият безпаметно, за да обявяват на края на вечерта, че любовта е пълна глупост. Та за това отиват не къде да е, а на сладкарница (казах ви, че са леко откачени.) Поръчват си огромни парчета калорийни бомби и мляко с какао и канела. Сладкарничката, която си избират, е малка и уютна, наоколо има предимно възрастни хора или семейства с малки деца. Грам не се вписват в обстановката. Но не им пука особено. Бавно се стоплят. Бавно им става хубаво и се отпускат. След известно обсъждане решават, че може би приятелят на едната все пак има някакво право да се съпротивлява срещу наложителното празнуване на ден, в който по задължение трябва да се обясняваш в любов.
Любовта не е за един ден.
Както и жената не бива да бъде отрупвана с цветя и подаръци само защото е осми март. Но е и неприемливо наоколо всички да играят на щастие и да се усмихват широко, носейки рози и разни там червени сърца във всевъзможни варианти, а ти хем да го мислиш за глупост, хем тайно да им завиждаш. Въпрос на нагласа е явно. Хем искаш от това, хем искаш от другото онова. Нямат угодия тези жени. Как мъжете да знаят какво искат, като те самите не знаят. Все се колебаят, все не са сигурни.
Но двете момичета са заедно в деня, в който не празнуват любовта, празнуват себе си.
Имат една друга, щастливи са, макар и малко разочаровани от липсата на мъжко внимание в ден, в който дори не са сигурни, че го искат. И точно както решиха, че са двойка, така решават и че Свети Валентин не задължително трябва да бъде прекаран с любимия мъж, достатъчно е да го прекараш с някого, който те обича, разбира и има същото отношение към „празника“. Само една жена е способна да разбере невъзможността на друга да реши какво или кого иска. Дори само заради това Денят на любовта логично принадлежи именно на тях, на момичетата, които вярват в принца, плачат на романтични филми и ядат торти, на момичетата, за които любовта е сливане, хармония, допълване и разбиране в неразбирането. Все пак и женската любов заслужава да бъде отпразнувана, защо не точно на Свети Валентин?!
НАЗАД
