Ти не бе мой, но бяхме толкова близки.
Всяка думи, всеки жест, начинът, по който се смеехме – та ние бяхме свързани. Може би чрез това, че знаехме как да накараме другия да се усмихне. Може би никой не призна за чувствата, които имахме един към друг.
Ти не беше мой, но понякога имах чувство, че е така.
Беше толкова хубаво, когато искаше съвети от мен, докато водихме нашите среднощни разговори. Усещах, че всичко се нарежда, когато ми споделяше истории за баща ти, братята ти или момичето, което си харесвал като малък. Ти ми разказваше и тайни, които никой друг не знаеше, а аз ги запазих.
Може и да не говорихме за нашите отношение, но имаше искра. Щях да се боря за теб, да умра за теб. Щях да те целуна, ако ми бе позволил.
Ти така и не бе мой, но те обичах.
Аз те обичах силно и в най-трудните моменти. Обичах те страстно. Бях търпелива, докато гледах как те преследват жени, които не заслужават сърцето ти.
Обичах те от разстояние, когато се влюбваше в някоя, която не бях аз.
И може би тогава не болеше толкова. Имахме нещо недоизказано. Граница, която не прекрачихме.
Нямах нищо против да съм твоята опора, сигурност, приятелка. Не исках повече, защото имах всичко, което исках.
Така беше, докато не се отдалечихме. Усетих липсата ти и болеше.
Ти не беше мой, но все още ми липсва как затваряше очи, когато си нервен и се облягаше назад. Все още ми липсва как риташе обувките си и отваряше бира, влизайки през вратата. Липсва ми и как се смееше на глупави снимки и ми ги пращаше.
Липсва ми как се допитваше за всичко до мен, как ми разказваше за нея, как се смяхме и подкрепяхме.
Защото всичко беше толкова просто.
Липсва ми усещането, че съм твоя, макар и да не беше така.
Ти не бе мой, но липсата ти се усеща всеки ден.
НАЗАД
