Дори да си супер пряма, непринудена и открита, общуването с непознати си е общуване с непознати. И първата среща с някого, независимо дали той е "супер сладък", или ти си жертва на лош късмет, си е точно такъв тип комуникация.
Оказва се, че често в подобни ситуации си буквално обстреляна от разсъждения и хрумки, за които другият не таи ни най-малка представа, тъй като разговорът си тече в съвсем друга посока. И слава Богу. Ето някои от тях:
"Май блузата ми прозира"
Нагласила си се. Нищо прекалено, но все пак си личи, че не като да си тръгнала към кварталната баничарница. Всичко е що-годе наред и тогава се прокрадва съмнението, чийто зъл червей те изяжда отвътре. "Дали не прекалих с грима? Ох, трябва да махна това червило, но сега вече ще е тъпо. След като ме видя с него... Много е светло, вкъщи светлината беше друга... О, не, бримка?!?!? Какво ще правя сегааа!! Май блузата ми прозира. Чакай, аз със сутиена в телесен цвят ли съм или с розовия?!? Как можах да го направя.... Имам нужда от нещо силно..."
"Защо казах това?"
Кой по дяволите говори за заплатата си на първа среща? Този въпрос не ти дава мира, но вече сама си повдигнала темата и сега следват вътрешни монолози от типа на: „Сигурно си мисли, че съм обсебена кариеристка – роб на парите... Но аз имах съвсем друго предвид, исках просто да обясня, че съм самостоятелен човек. Понеже, нали има разни хора, които разчитат до 30 на техните... Дали ме разбра?“. Докато този поток от мисли се лее в теб, той вече е преминало на съвсем друга тема и ти си супер назад в целия разговор. Нещата са тотално извън контрол.
"Ти луд ли си?"
„Ти шегуваш ли се? Ох, защо съм тук?“ – една от отчетливо натрапчивите мисли по време на първа среща, която е напълно възможно да изникне в съзнанието ти. Просто в един момент се оказва, че той мрази малки пухкави котета и дори веднъж изхвърлил такова от входа на блока на улицата. Без да го нахрани! Или пък случайно заговаря за майка си. С която живее до днес. В малка гарсионера. Само двамата. После ти намеква, че не знаеш какво е истинска мусака, а ти си повече от убедена, че никога не искаш да разбираш.
"Пишка ми се... пак"
Преди 10 минути ходи до тоалетната, но сега отново усещаш необходимостта да го направиш. Което те превръща в пикла. Буквално. Дали да се отпуснеш и просто да го направиш, както се случва обикновено, когато си с приятели? Те все пак са ти свикнали... Или да изчакаш още малко, тъй като в момента точно ти разказва за това как е скочил за първи път с бъднжи от някаква сграда в Дубай? Би било просташко да го прекъснаш точно в този момент. Изглежда няма намерение да млъкне скоро. Дали не си измисля? Ох, отивай...
„Нищо не разбрах“
„Този за какво говори изобщо?". Откакто сте седнали в това иначе уютно заведение близо до работата му, той не спира да ти обяснява за последния си проект и за това как много важна роля в процеса на електронното фактуриране играе реконсилацията. В един момент толкова ти писва, че ти идва едва ли не да му пуснеш Преслава и да заговориш за ноктопластика, но решаваш да изтърпиш стоически тази словесна гавра, мечтаейки за момента, в който говориш с който и да било друг за каквото и да било друго. Включително и с майка ти на тема „няма ли някое гадже да доведеш?“. Може, мамо, ама няма да е този...
"Защо не си обезкосмих краката?!?!"
Истината е една и тя е ясна. Причината да си с дънки, при условие, че е 28 градуса е, че не си се обезкосмила. А причината да не се обезкосмиш се крие в това, че както правилно си предусетила, той наистина много ти харесва. Логика? Ами ти просто не можеш ей така да се прибереш с него след първата среща. Не си „такова момиче“. В никакъв случай. И все пак максимата „Няма по-недостъпна жена от онази, която не си е обезкосмила краката“ важи в пълна сила. Няма лошо да се презастраховаш, не че не си си свръх недостъпна и без това... Нищо че от 20 минути се смееш истерично на шеги, които колегата от офиса ти ги пуска всеки ден, а ти го гледаш злобно.
"Ох, получих съобщение..."
Докато обсъждате оживено проблема с разделното изхвърляне на отпадъци в София, чуваш звука от бленуван нотификейшън, който телефонът ти звънко издава, скрит в малката ти дамска чанта. Сърцето ти подскача, искаш да посегнеш, но знаеш, че най-вероятно този чат не би се изчерпал с 5 приказки и не желаеш човекът отсреща да види, че си го видяла, без да му отговаряш. Защо точно сега реши да ти пише? Защо?!?? Прекарваш следващите 2 часа в болезнени терзания, като напълно игнорираш притесненията си от точка 4 и решаваш да посетиш спонтанно санитарния възел с мобилното си устройство в ръка. Там се оказва, че майка ти, която отскоро притежава смартфон, ти е изпратила снимка на цъфнала вишна. Сърцето ти е разбито.
"Сега не разбрах кой плаща сметката..."
Принципно винаги си плащаш сметката, но той я поисква първи и вади банкнота, която покрива консумираното и от двамата. Сигурно ще черпи. Нормално. Ами, ако просто няма по-дребни?! Все пак нищо не е казал. „Добре, сега да извадя ли пари и аз, или не?“. Доста неловко, защото, ако не го направиш излиза, че си решила автоматично, че някой е длъжен да ти плаща, а ако го направиш, може да се наложи да влезеш в онази кофти ситуацията с даване и връщане на пари, кратък спор, уговорки за това как ще се реваншираш другия път и познатите общи приказки, от които на всички ни е писнало.
Но... Всичко е наред. Каквото и да си мислиш, решението все пак е твое. А това си е сериозен плюс. Какво ли е в неговата глава?
НАЗАД
