На пейката до нашта порта
ме чакаше една жена.
Дарила беше ми живота -
огромен свят от светлина.
Аз цял живот не срещнах укор.
Не ме упрекна, огорчи.
Тя чакаше ме вечно тука -
с добри очи, с добри очи.
Не ме разпитваше за нищо.
Присядах с обич - все така.
Тя вземе мойта длан с въздишка -
и ми целуваше ръка.
Как бях смутен, че тя целува.
Прегръщаше ни доброта.
И гледах как сълзите плуват -
от обич и от красота.
Сега съм сам... И чакам мама.
В трева смени си тя лика.
И няма я - на мойто рамо -
тъй грубата, добра ръка.
Сиротно чакам - тя къде е?
Добри очи, ръка в резба.
А мама люляка люлее
и бърше моята сълза.
Автор: Никола Гигов
НАЗАД
