Трябва да пиша. Мамка му! Трябва, но душата ми е стряскащо празна. Трябва да се насиля. Заради писането... заради самото писане.
Интересно нещо е то. Изисква грижи, любов, желание. Изисква да се полива почти три пъти дневно, изисква слънце и... те изстисква. Направо. А желанието за него се появява точно тогава, когато най-малко очакваш. В автобуса, в тоалетната, докато чакаш на опашката в магазина. И това желание те удря като трифазен ток! Внезапно, неочаквано, като диария.
Е, разбира се, има и дупки, когато не ми се иска дори и името си да напиша. Тогава започвам да търся вдъхновение.Yiruma, класическа музика, свещи, срещи, разходки, висене в дъжда (въпреки страхът ми от гръмотевици). Знаете ли кое ми помага най-много? Четенето. И чета...
Цялата сага с четенето започна когато бях на 4. Родителите ми бяха болни читатели. Майка ми носеше очила от седем годишна заради пустото четене. Баща ми разговаряше повече с книгите, отколкото с мен и брат ми. Представяте ли си, дори брат ми четеше! И през уикендите започваше драмата. Всеки хващаше по една книга, свиваше се в някой ъгъл на скромната ни гарсониера и се зачиташе. Не мога да ви обясня какъв кошмар е това за едно 4-годишно дете. Скука и тишина! Тогава поисках и аз книга. Баща ми ме изгледа учудено докато бяхме пред сергията за книги.
- Защо ти е книга? - попита той сериозно.
- Ще чета ! – тропнах аз с крак и нацупих устни.
- Добре де, избери си някоя...
Първият ми избор хвърли в шок и баща ми и продавачката. Стивън Кинг и "Кери". Явно корицата ми е харесала. След дълги убеждения си избрах книжка с картинки. "Аладин и вълшебната лампа" на Егмонт, с твърди корици, луксозно издание. И тогава, след покупката, стреснах още повече милия ми баща. Отворих новата, огромна (в моите 4-годишни очи) книга, забих нос в нея и... си поех дълбоко дъх. Миризмата бе опияняваща. Мисля, че тогава се влюбих в книгите.
Първите две седмици само разглеждах, душех и спях с новата ми придобивка. И когато идваха уикендите, аз с гордост сядах отгоре на масата в хола (за да ме виждат всички) и имитирах четене (докато другите тайничко се подхилваха). После ми омръзна и с помощта на родителите ми (на които 100% им беше писнало моето перчене) започнах да се уча да чета. На тържеството по случай петия ми рожден ден накарах цялото семейство да слуша "Аладин и вълшебната лампа" за стотен път. Не се учудвам, че подаръците ми бяха предимно книжки. Явно Аладин беше писнал на всички.
Много е просто. Обичам книгите. Те ми дават много (да не кажа всичко). Аз трябва да пиша, не заради себе си, а заради тях. Защото книгите възпитаха ценности у мен, които дори и родителите ми не успяха. Четенето изгради целия ми духовен свят, цялата ми вселена изтъкана от емоции и цветове. Защото дори и душата ми да е стряскащо празна, знам, че мога да я запълня с хубава книга. Защото колкото и да съм отегчена, знам, че мога винаги да отворя "Аладин и вълшебната лампа" и да почета... на глас!
P.S: Все още душа новите си книги. Навик!
НАЗАД
