Уплашена, усмихната, заядлива, щастлива, горяща от вълнение или умираща от скука… Каква не ме видя? Каква не ме прегърна и каква не ме целуна?
Винаги беше тук, докато не си отидеше. Винаги беше добър, докато не станеше лош. Винаги бе на моя страна, докато не се обърнеше срещу мен. И все така не знаех до последно – тук ли си, не си ли, искаш ли ме или не. И все така се чудих до последно – заслужаваш ли си, да си тръгна ли... Не, че можех, но си мислех.
Ту беше тук, ту тръгваше си ненадейно и мислейки за теб, заспивах с плач. На следващия ден все тъй се връщаш и ме правиш пак принцеса и пак си моят принц. Низ от неочаквани обрати, низ от безсмислици и нелогично навързани случки. Това бяхме ние. Но се обичахме… Поне аз така мислех. А на мен ми бе достатъчна и просто мисъл... А на мен ми бе достатъчно да зная, че си тук, или поне наблизо, за да съм щастлива и да поддържам живо пламъчето, дето тлее в мен, и надеждата, и вярата във „нас”.
Не зная колко истини ми каза, но всяка от фалшивите лъжи, добре аз чух... А те си бяха доста и не беше нужно да го криеш. Да сложим картите на масата.
Спях до теб, а твоето безсъние се криеше в нечие чуждо легло. Обичах теб, а твоята любов ми бягаше, криейки се зад ъглите в тайна. Каза, че обичаш дъжда, но не се намокри нито веднъж, обичаш слънцето, но все седеше си на сянка. Каза, че ти липсвам, но не дойде, не ме целуна. Не ме прегърна и не направи нищо, за да съм пак до теб. И още много каза. Това е ключовата дума. Любов не се говори, тя е низ, но не от тези като нашия... Тя е низ от стойностни дела!
Но няма място тук за обвинения. Сега говорим и споделяме, нали? И само да ти кажа, беше тежко, но го преживях. Не те виня за нищо. Пак да кажа - даже ти благодаря. Исках само малко нежност, късченце любов и ласки и ти ми даде именно това. Благодаря! Е, после си ги взе, но как да кажа... Имах нужда и да бъда малко по-пораснало дете, да стана мъничко по-силна и предпазлива от такива като теб. И за това благодаря! Научи ме на още нещо – как да бъда безразлична, благодаря и за това. Не те повиках и не исках твоите уроци, но строга се оказа моята съдба.
Е, май е време да приключвам, стига толкова споделяне за днес. Ще остана насаме и ще поплача, ще съжалявам, че отново срещнах твоите очи. Ех... А тъкмо бях забравила за тях! Но пак ще го направя, щом веднъж успях и втори път, и трети... След всяка среща се повтаря пак, но нищо. Не, не се самоубеждавам в това, а зная. Не ме уби, а даже и напротив, по-силна ме научи как да бъда. Благодаря ти, мили! Това не се забравя. Заради човек, в когото вярвах, сега аз реставрирам своята душа!
НАЗАД
