Аз пътувам много. Пътувам по работа. Пътувам по любов. Пътувам в облаците. Със самолет или в главата си, стига да съм пушила правилните неща. Даже предният път не можах да ви прочета лично текста си, защото бях в облаците между София и Париж. И изобщо, 2/3 от годината ми минават в кръстосване на Европа, и от тези 2/3 половината минават по гейтове и самолети в компанията на ненаподобими представители на българския биологичен вид.
Българският гейт е точката във времето и пространството, в която невъзможното и възможното се срещат, за да докажат, че уникалният селянин е уникален селянин, когато е на път. Какво ли не съм виждала по летищата: от торбички от Била, карирани зеблени торби от Илиянци, сакове, завързани с колани, през анцузи, шушляци, басмени рокли, бархетни ризи, бял чорап с лачена обувка. За да се мине покрай хартиени пликове от Долче и Габана и Кавали, закачени на лакътя на момиченце по анцуг и маратонки на платформа, която в 6:30 сутринта на летището в Бергамо е с грим като за карнавала в Рио, нарамила поредното врещящо клето българско бебе, родено от възрастен италианец, с цел цял живот пръста да не си мръднеш за каквото и да било. И да се стигне до момче в мразовита януарска сутрин, което пътува по потник имакбукпро под мишницата, щото що не. И изобщо, българският гейт е мястото, където някак естествено си спомняш, че сме тук, за да съдим някак като хоби. Някои хора ходят на курсове и кръжоци. Ние съдим.
Моят приятел Васето преди време беше написал: "Аз ако бях стюардеса на гейт, щях да слагам всички симпатични хора в единия край на самолета, а останалите в другия." Еми, да. Ето няколко истории от живия живот, случили се, защото стюардесите не делят самолета по симпатии.
1. Пътувам към Барселона.
Това е най-крийпърският полет изобщо, защото населението на самолета е в съотношение 70% цигани, които отиват да берат някакви зеленчуци по разни ферми и разсадници, и 30% клети туристи, които искат да се снимат пред Саграда Фамилия. Аз седя по средата на самолета и се опитвам да спя, да чета, да се напия с водка от миниатюрните бутилчици, които сервират на борда, да си говоря с хората наоколо. Но не мога. Защото бивам непрекъснато разконцентрирана. От една дама от ромски произход. Която. Няколко пъти. Попита. „Е, не може ли да изляза да пуша?“
2. Прибирам се от Рим.
Самолетът каца в София. Разбира се, всички ръкопляскат. Аз като човек, чиято професия е да му се ръкопляска в края на работния ден, донякъде съм съпричастна, но по един така... незабележим начин. Едва приземени, гражданите рипват енергично и в атмосфера на суматоха и спортен хъс започват да вадят якета, торби, пликчета, тоблерони, бохчи, денкове и вързопи от багажното, да включват мобилни телефони, да звънят „Да-да-да, кацнах-ми, ей сига-излиза-ми“, а от спийкъра се чува: „Уважаеми пътници, Уизеър все още не предлага услугата „слизане от самолета в движение“, затова ще ви помолим да седнете на местата си и да изчакате окончателното спиране на самолета.“
3. Полетът от Милано.
Там торбите от Долче и Габана, закачени на хора по шушляци, са религия. Факт е, че именно на летището в Милано мой приятел видя Николета Лозанова по сив анцуг да се навежда и с удивление забеляза, че под анцуга гащи НЯМА. В този конкретен полет аз съм нещо като обществен враг, защото пътувам с... котка в клетка. Значи, може да има по три невъзпитани дечица на глава от населението, които да тичкат, квичкат, да скубят и щипят произволни хора. Може да има пияни селяни, които се снимат на гейта, в автобуса, пред самолета, на стълбичките на самолета, със стюардесата, в салона и по време на целия полет, но АЗ не мога да пътувам спокойно с КОТКА, без да ми бъдат хвърлени осъдителни погледи. Осъдителните погледи са си моята игра, нека не се объркваме. В този конкретен полет, низвергнатите в дъното на самолета сме аз, котката и… човек с белезници, когото май (?) го екстрадират от Италия. По време на полета той се обръща към мен и пита: „Та'а котка ваксинирана ли йe против бяс?“... Смолтолк явно. „Да - казвам. - И чип има“... Той: “Аха... а тоа самольет направо в София ли ши каца?“... „Не - отговарям. - Има няколко спирки преди това…“ Дето вика моя приятел Иван: „Винаги съм искал да отида при стюардесата и да й кажа „Ъ, ше може ли на Руски Паметник?!“
4. Полетът от Париж.
Всеизвестен факт е, че полетът от Париж е единственият, в който накрая, при кацането, отварянето на багажното, в което има стотици торбички със френски сирена от фрийшопа, може да доведе до припадъци и нервни сривове, защото както казваше един мрачен герой в разказа за сиренето в „Трима души в една лодка“: „Ароматът подозрително напомня на детско трупче“. Моят нервен срив дойде още във въздуха, когато един мъж помоли да му сменя еврата в левове, щото явно имам вид на сараф и далавераджийка, а и триста пъти попита с озадачен тон защо няма обхват на джиесема, за да си поръча такси за централна гара още отгоре...
5. Бергамо.
Седя на гейта между българка и италианец, и двамата на средна възраст. Госпожата държи лаптоп в скута си и говори по скайп, БЕЗ СЛУШАЛКИ. „Ольее, Ванче, да чи кажа, много са успокоих кат разбрах, чи Ивчоша ма посрьещни на личищиту, щот много са бях причиснила, чи ши трябва сама да хода до цинтралната гара, чи там ПЪЛНО С БИЖАНЦИ…“
Леко замаяна се обръщам на другата страна, където италианският чичка с мазен, фатален тон ме пита „Искаш ли бонбонче?“ и ми подава пакетче скитълс. „Не, благодаря!“, казвам, а той продължава: „Ааа, колко взимаш за цялата вечер?“
Ето това е възприятието за българката в Италия. Онази с торбичките, с бебето, с твърдия акцент, с любовните афери с Берлускони, с медийната кариера, постигната като онзи персонаж на Мария Сапунджиева в клуб НЛО, дето един господин на гарата, ама много симпатичен, все я водеше у тях и я слагаше на дивана да си почине.
Българският гейт е жената в полета от Атина, която по време на всяка турбуленция пищяла „ау, олили, ау, НЕ“.
Българският гейт са момчетата от Ябланица, които летят до Лондон и на излитане твърдят, че самолетът ще се вдигне първо отляво, после отдясно.
Българският гейт стои нареден прав, нарамил бохчите, нервен, 40 минути преди часа за качване на борда и през две минути пита: „Ама ся ше закъсняваме ли, за да знам да му звънна на Жорко да не ни чака?!?!?“, защото винаги, навсякъде има по един Жорко, който ще ги чака.
Българският гейт, чете списанието на уизеър, купува си парфюма на Дженифър Лопес и веднага се пръска изобилно, независимо от... херметизацията. Купува си алкохол и веднага го изпива.
Българският гейт е изгубеният в прехода и превода щраус с глава в облаците, който не е на мястото си и гледа лошо всички, които се сливат с небългарската реалност. Българският гейт е „оли-виж-виж-виж-глей-я-тая-глей-го-тоя-глей-ги-тия“.
Българският гейт е „глей ме мен“. И много му отива.
Текстът бе част от селекцията "В облаците" на Пощенска кутия за приказки
НАЗАД
