Сигурно трудно ще се срещне човек в София, който да е доволен от градския транспорт. Вярно е, че напоследък общината полага усилия да подобри условията, но е факт, че има да изминем много дълъг път, докато ги стигнем... европейците, американците или които ви се харесват най-много.
Условията са ясни: средствата за масов транспорт не са пригодени за инвалиди и майки с колички, масово не са добре почистени, масово са стари и функциониращи на магия. Но според мен има един по-голям проблем и той си е наш – проблем на всеки от нас, проблем на обществото ни. Вътрешното нежелание да се занимаваш, изборът да се направиш на луд, защото ти е по-лесно, да не ти пука или просто да те мързи да ти пука.
Твърдим, че сме мили и добри. Но когато се качиш в градския транспорт, някакси не можеш да ги видиш тези мили и добри хора.
Виждаш навъсени физиономии, уморени и угрижени лица, една сива тълпа, готова да те сдъвка и изплюе само защото не искаш да си част от нея. А тълпата е мощна, страшна машина, лавина от човеци или в този случай по-скоро нечовеци. Тълпата има способността да се подчинява на общия тласък, да подкрепя и следва най-гласовития. Без значение дали е редно или не. Може би трябва именно нея да виним за временната си неспособност да бъдем нормални, да следваме себе си, да бъдем от онези милите и добрите.
Защото тълпата е тази, която отказва да се научи да застава отдясно на ескалаторите в метрото. И това продължава без значение от броя информационни кампании, без значение от десетките статии по темата или простички забележки, винаги прерастващи в скандали. Тълпата е тази, която отказва да се отдръпне от вратите на превозното средство, за да могат останалите да преминат. Тълпата е тази, която не отстъпва мястото си без значение дали пред нея стои инвалид, майка с бебе или видимо бременна жена. Пази си го, къта си го и от време навреме поглежда навъсено изпод вежди с поглед ясно ограничаващ всеки опит някой да се докосне до него.
Понякога някой по-гласовит се обажда „Ама, моля ви се, направете място на жената, не виждате ли, че е бременна“. Тогава става наистина забавно. Първо настъпва моментно смущение. Кой говори. На кого говори. Всеки си казва „Aа, не става дума аз да ставам, нали?!“
След миг бременната жена се извинява за „положението“ си и причиненото всеобщо неудобство. Тя скоро слиза, няма нужда да сяда.
Виждате ли, тя просто носи едно човече в корема си, но то още не е родено, т.е. няма как да бъде причислено към тълпата. Не си е платило за място. Няма как. А и те тези бременни жени къде са тръгнали по никое време да се разхождат. И наистина бременната дама слиза.
След нея се качва майка с количка. А количката й една голяма, с големи гуми. Толкова много място заема. Ама, моля ви, не пречете на хората, пардон, на нечовеците. За щастие и тя слиза. На изхода получава десетки изпитателни погледи – „как може толкова бавно да преминавате, ние бързаме да се качим“. Пуфка, стене и въздиша тълпата. Бута се, гази и прегазва. Тъпче, мърмори и недоволства.
Качват се тийнейджъри. Млади, красиви, влюбени. Облечени са в ярки цветове. Момичето носи роза. Момчето я целува. Тя се смее. Нямат нужда да се подпират, нямат нужда да се бутат, да сядат. Не бързат да слязат. Не бързат да се обичат. Те са всичко, което тълпата не е. Защото просто не са и не могат да са част от нея.
Следващия път, когато се качите в градския, огледайте се. Може да ги видите. Ще ги познаете по цветовете и усмивките. Опитайте да ги разберете. Опитайте да отстъпите място на дядото с бастун или да помогнете на майката да си свали количката. Това може да е вашият дядо, вашата жена и вашето дете. Тълпата няма да ви поощри, но тяхното "благодаря" ще направи деня ви. Обещавам ви.
НАЗАД
