Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 година, а жизненият му път приключва на 9 юни 1999 година.
Той е известен с неговите прочуствени и нежни стихове, които докосват сърцето на всеки, който ги прочете.
Върху ръката ѝ...
Върху ръката й блестеше пръстен,
а в съвестта ми блесваше вина.
Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,
макар и чужда тя, все пак - жена.
Макар че беше ден, тя свещ запали.
- Ще се венчеем - каза. - Как без свещ?!
... И пръв път се венча със женско тяло
един съвсем неопитен младеж.
Омъжена за друг. Прелюбодейка.
Уж правех грях, а пък усещах страх.
Страх не от бога. И не страх библейски -
страх от самия толкоз сладък грях...
Неизразимо сладък, неизпитван!
Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.
Тя бе икона, а пък аз - молитва.
Тя беше Ева, а пък аз - Адам.
... Но ни змия, ни - ябълка на клона.
И може би затуй от този рай
дори и господ бог не ни изгони.
Когато изгоря свещта докрай,
самият той я духна със прозявка.
И опрости той нашите лъжи.
И тъй прелюбодейната "винчавка"
във паметта години продължи...
• • • • • • •
Обичам те и те целувам
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.
• • • • • • •
Не си отивай...
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
• • • • • • •
Маргарита
Тя беше първото момиче!
Тя беше първата мечта!
Тя беше първото "Обичам!".
И първата въздишка - тя!
Една разкошна Маргарита,
Родена с името на цвят,
създадена, за да накити
и без туй този китен свят.
Как я обичах, как предричах
чрез евтиния номер стар:
"обича ме" - "не ме обича" -
изкъсвах толкова листа,
съсипвах толкоз маргаритки -
цветя невинни и добри!
А тя под русите си плитки
не ме поглеждаше дори.
"Да" - "Не", "Да" - "Не" - аз късах, смятах
откъснатите листица.
И побеляваха земята,
косите, нашите сърца...
... Случайно скоро пак видях я:
ах, боже мой, какъв поврат!
Как бе възможно да увяхне
жената с името на цвят.
Напразно с поглед тъжен търсех
цветчето, плитчиците в кръг.
Листата някой бе откъснал.
Останал беше само стрък.
НАЗАД
